автор: apostola

Преглъщам в мене хиляди въпроси
към времето коварно в този век,
че щастие ли всеки ден ми носи
и чувствам ли се аз, като човек?

Въздишам все по сините простори,
а нощем пък по ярките звезди.
И чакам Господ знака да ми стори-
живота тука да ми подреди.

И птичето на рамо да ми кацне,
а слънцето с лъчи да ме дари.
И щастие в челото да ме бацне,
и огън във душата да гори.

Тогава чак и аз ще се зарадвам
на този земен свят и бял, и нов.
И порив в шепите ще си открадвам
за блага дума, ласка и любов.