автор: LIANIK

Съществува едно чудно място на картата на разпнатата земна повърхност, което е поставено като кръпка на шарена черга от разноцветни парцали, извадена от някакъв престарял дървен сандък. Това парче земя с неравните си прокъсани краища, беше сгушено, между много други, а народът, живял и вкоренен, все още по тези места от едно време си имаше поверие, за чудната благодатна почва, която го хранеше.
За тези хора, Господ Бог им беше дал, онези парчета, най-хубавите, най- подбраните, че от тях да се сбере, като китна цветна черга от конци една държавица, като земен Рай. То и поверие да бе, и да не бе – истина си беше, че такава малка държавица си имаше и брегове с богато миещи ги морски вълни, и различен по вид и цвят посипан пясък, къде богат на перлените черупки от миди и рапани, къде скалист с наредени като гъбки бели камъчета, къде златен и фин, като прашец от старо речно злато. Имаше си и пазителки – планини с високи върхове, с дълги хребети като силни, здрави рамене, а от тях тръгваха мънички поточета, вливащи се в артериите на земята – пълноводните и дълги реки, набраздяващи тази плоскост. А кой ли без кръв можеше да живее?!
Тази ми ти земя даваше плод – чуден и богат, дъхав и буен, и беше хранила поколения наред и хранеше сега милиони гърла с богатата си гръд. Намираща се на кръстопътя на умиращи и раждащи се цивилизации и събираща това, що е нужно, но криеща, онова, което и е излишно тази свята пръст беше потъпквана от преминаващите кервани с роби, стоки и най-скъпи подправки, от бойните колесници и маршируващите крака на чуждият завоевател. Един път видеше ли я чужденец, тя му засядаше в сърцето, настаняваше се като чудно красива жена в ума му и мира не му даваше, докато или не я завладееше или не я ограбеше. Трябваше да я подчини. Едни заграбваха, други горяха и рушаха и пепел само оставяше след тези крака. Но тази пепел беше пазителка на горещи живи въглени – на сърца, чиято сила и за любов, и за омраза, и за вяра и за проклятие имаше еднаква буйност и еднаква горещина.
И низини и поля, и пасища имаше по тази земя. От незапомнени времена богата беше тя, а из въздуха и през всеки един отминал годишен сезон се носеше ароматът на раззеленилите се тучни ливади през пролетта, изпеканото под жаркото лятно слънце зърно на блестящия житен клас, сладкият мирис на есенните дюли и натежали гроздове, кристалният щипещ зимен въздух на заснежилите се нивя.
Сгушена между раменете на Родопа и Сакар планина, Средна гора и поречието на Марица, Тракийската низина в самото си раждане, в прастаро минало е била плитко дъно на море. Сега беше плодородна, богата почва, на която избуяваха не само растения и живинки, но и люде, всякакви, човек можеше да види по тези земи. Ветровете притичваха през нея, завъртаха се, удряйки в заслонилите я планински върхове и разшумоляваха листата в гъстите гори, които като чуден килим се посипваха и се превръщаха в богата храна и завивка през зимата, срещу студа за семената, посети и чакащи да се измъкнат, когато пукнеше нова пролет.
„Та, кой не би искал най-хубавото парче от коледната баница, онова в което е скрита парата?! – се замисли дядо Стоян, къде дремещ под сянката на лозницата пред отворената капийка, къде зареял поглед навън към извисяващият се в далечината връх. Старческите му гърди вдишваха със страстна охота въздухът изпълнил есенният ден. Гроздоберът беше започнал. Миришеше на дъхава сладост. Осите бръмчаха опиянени, търсейки естественият нектар от разпукалите се черни гроздови зърна. „Ех, тази земя! Каква земя !Кърмилница!” – клатеше старецът глава и си мърмореше. Да беше жива, сега булката му, нищо не му трябваше повече на дядо Стоян. Миловидната баба Митра, пъргава и чепата, му радваше мъжкото сърце. Пусто остана, само това, че не им даде щастие Бог, та си останаха без челяд. Може и да нямаха, но се имаха един-друг и това ги беше крепило през краткият им човешки животец. И сега на дядо Стоян му беше мъчно, страдаше му сърцето и плачеше душата. И сега, сякаш седнал пред малката капийка и затворил очи вдишвайки дълбоко, той усещаше покрай себе си аромата на неговата Митра, развяла шарени поли, сложила ръце о кръста и клатеща му, уж сърдито глава, ала с усмивка на устните.
- Ех, Дърто, Дърто, пак си се затюхкал за света! Остави го бре, да се върти! И след нас ще да има кой да го бута, както и преди нази е имало.
Вярно, бяха прост народ. Че от едно време си бяха все така – разединени, все така се дърпаха за прогнил току-що изровен кокал от земята, но пък…Вярно, имаше и време, в което със страст грабваха простите вили, острите коси и с песен хукваха и да косят, и да мрат. Спойката му, вярата му на това човешко гъмжило, що се наричаше български народ, беше домът и семейството. Ей го де – най-милото на душата и най-близкото до сърцето. Знаеше, дядо Стоян, тази тайна, ма много други не я осъзнаваха. И търсеха, търсеха, ма се и ядосваха, що не намират. И всяко ново време беше ново начало, но и следващ край. Старецът се усмихна,отново. Един малък слънчев лъч си играеше с лицето му, гъделичкаше с топлина набразденото с бръчки чело. С новото време винаги идеше и нов ред, ма не се плашеше той.Та и от какво? То все същата стара песен, ма с нов глас и нов тъпан.
Ей, такива неща сега му минаваха през ума. Ма, че и за какво да мисли, освен за земята и небето и за онези, чиито крачета вдигаха прахоляка по пътищата и които щяха да бродят и занапред по тях.
Дядо Стоян, често клатеше със съжаление глава, като видеше комшията си Тодор. Стар ерген беше останало това дете. А и баща му, наскоро се беше споминал и остана момчето само с една ти ми, стара майчица. Как само тъжеше Пенка. Едно си момче имаше и на, вече минало 35 лазарника - стар ерген,като дърво без род. Ни вдовици с деца, ни моми търсеше. Беше се напатило момчето на младини и сега не му се щеше пак да го хапят кучетата.
- Не се е появила тази, която ще да го окраде, без сам, даже да знае.- мърмореше му старото му булче.
-Ааа, ма той, нали имаше мома преди да иде по войнолъка. Та, като се върна, сама се беше веке на друг харизала. – отвръщаше и старецът.
- Ти, тая не зей! Не му е била тя писаната и орисаната. Ще дойде, ма ще да чака, още време да изтече. – казваше, милата му Митричка.
Самотно се не живееше, ма не му идеше на момчето това в ума. Дядо Стоян поклати тежко глава, сякаш, сега, точно в това обедно време, наближаващо икиндия, говореше мъдри слова на Тодора. Ех, и той беше млад, и той, по иначе гледаше тогава, ама я ела сега да чукаш по узряла тиква, друго ще да ти покаже. А какво момче, бре, беше този ти Тодор – висок, снажен – голям българин. Кога беше момък – да му се ненарадваш – светят му тъмните очи като огън, хрипка ти на куйрука, та се пука. И всичко си имаше – и сърце, и душа, и ум в главата му тропаше. Ма последното го криеше, че терсене бяха някои моми – не им се чинеше много да има акъл тоз, дето ще го лъжат на хорото. И дядо ти Стоян се позасмя хитро, ей така, на себе си, пък и на врабците, що връкнаха, стреснато от рязкото му мърдане. „ Бре, жени! Ма и хитри като лисички, ма и мили като сърнички! Прави си бяха чедата – то този, дето акъл имаше повече, често сърце не му стигаше или душата страдаше от много мислене и не стигаха до него чувствата.Такъв търсеше по градски, по така, а не селски ми ти момички.” А Тодора всичко си имаше, но очи нямаха да го оценят – пък и да имаха, трудно щяха да го склонят, при все, че вече сам беше стъпкан и предаден.
Шум от хрускащи камъчета накара старецът да опули водните си мътни очи.Чинеше му се , че някой идеше от бърчинката, от пътя, водещ към големият лозов масив, където сега кипеше живот. Що можеше – всичко беше на гроздобер. Той трудно се поизправи на кривата си тояжка и се показа от капийката. Не лъжеше се. Насреща, бавно с наведена към каменистата земя глава, стъпваше човек. Жена беше, но видеше се, че нещо не беше, както му е редът. Слабото женско тяло, облечено в протрит и избелял градски костюм се люшкаше ту на едната, ту на другата страна. Костеливата бледа под слънчевите лъчи ръчичка, стискаше малък прашен градски куфар, а косата беше полепнала по потното открито чело, почти сляла се с малката женска глава.
-Бре! – рече си сам на себе си дядо Стоян, - Че сигурно е от гражданките, идващи от града да се трудят на бригадите.Че как се е заблудило, това девойче, само да ходи, така без дружки?
Но още преди, даже да пристъпи на другият си крак и заслонил ръка срещу есенното слънце, старецът видя как момичето изведнъж падна, сякаш подкосено. Сърцето на дядо Стояна рипна, уплашено:
- Бре, Боже, какво стори?! – извикаха старческите му уста, а сам той се затътри към падналото на пътя тяло. Запотен и с треперещи от усилието крака, той се свлече на земята до момичето. Пусна тояжката си и ръцете му, замилваха бледите потни страни, с някакво страшно чувство в себе си старецът, повдигна нежно главата и, и я постави на коляното си. „ Диша, още, диша!” – притропа сърцето му. А от старческите му очи се търкулнаха сълзи. Сети се той за своята си Митричка, и тя тъй, отведнъж падна и повече не стана. По пътя се чу шумът от весело ръмжащ мотор. Колата идеше от горе и по хрускането на камъчетата се усещаше, че е вече съвсем близо.
-Ой, ой! – завика с пълно гърло старецът. – Бре,бе хора на помощ!
***
Откакто съзнателно се помнеше, винаги беше искала това,само това – да се свърши и толкова. Не и трябваше нищо от тази земя. Пепел искаше да стане. Пепел! Да изгори и пепел даже да не остане. Пепел - сива прашна следа. Нищо да не остава – нищо от нея! Краката и бяха изранени от престарелите очукани обувки, изработени от треперещите ръце на полусляп възрастен обущар, подгонен от немотията и глада. Мишницата и беше протрита от твърдия, колосан и няколкократно пришиван ръб на тясното сако, което и висеше като чувал, заради слабото до болест тяло. При всяко движение чувствителната кожа усещаше като бръснач остротата на плата. Синините по тялото и още не минаваха, но и да изчезнеха – раните оставаха.
Имаше ли здраво място по себе си? Имаше ли? Вървеше по този каменист стар път към нещо, което не знаеше има ли го или го няма. Цялата нощ беше вървяла без да спира, макар да се страхуваше, все пак реши, че животните едва ли ще са по-лоши от хората. И за вълци не ставаше – само кокали беше, не си струваше животните да и се озъбят даже. Умни бяха и усещаха миризмата на мръсотия, която избиваше от порите на потната и кожа. Миризмата на терпентин, даже щеше да е по търпим от нея. Тя бе мръсна, толкова мръсна, че сама не се траеше. Всеки път след …се триеше с четката, почти до изтръпване на кожата. Понякога се питаше: „Луда ли е? И колко? „ А, понякога главата и се изпразваше от мисли и настъпваше кух, кънтящ мрак.
Любов! Не и трябваше любов. Не искаше, даже повече да съществува това, каквото и да бе – чувство ли, болест ли. Каква любов?! Мръсно чувство! Не искаше да чува за тази дума, станала символ на най-нечистоплътното и нечовешко в живота и. Любов? Когато си никой, когато си готов да дадеш, опитваш се, колкото е по силите ти…Мачкат те. Тя беше бедното сираче, една от многото. Бройката от неизброимите гладни гърла – кой за знание, кой за пари, кой за друго… Тя имаше нужда само от топлина. Мъничко, но достатъчно, но изоставена на произвола на съдбата се беше влюбила до безумие във веселото конте, което беше той. Водеше я по кръчмите, вярно, в най-долните бардаци, но тя – простата душа, не видяла хубавото и слънчевото, виждаше и в тях красота. Тя не забелязваше мръсните пропити с тютюнев мирис тежки завеси, зад които се криеше гротеското лице на човешкото падение. Любов! Милващ я, галещ я, показващ и тайните между мъжа и жената, тя се впримчваше още повече и повече в стремежа си за по-добро. Чела беше някъде, че гладна птичка просо сънува, а тя, като човешко създание жадно за топлина – сънуваше дълбок неизчерпаем кладенец. Сънуваше, докато не удари дъното. Не съществува любов – тя беше красивото измамно лице на мерака и незаситената страст на мъжете към това да притежават повече и повече женска плът. Каква любов беше това – да я пребива пиян, да я влачи за косите, когато отказваше да си легне с поредният „мърляч” докаран от някъде, но имащ пари за още пиячка, хазарт и „леки жени”. Жени като нея, но поне съзнателно плуващи в „мръсотията”. Тя дори не разбра, как се е влюбила дотолкова в нея,в тази грозна любов, че с години беше заслепена. Той не я удряше по лицето. Знаеше как да я пребие, там, където не се виждаше, но където болеше по-дълго, където следите не изчезваха лесно и напомняха винаги за себе си.
- Нали ме обичаш?! Жена си ми и трябва да се грижиш за мен. Аз как се грижих, как?! Взех те никому ненужна, поне си заслужи хляба, който ядеш. – ту я умоляваше, ту я проклинаше той. Мръсотия, мръсотия и мръсотия – това получи от тази любов. Понякога в студената зима, преминаваща близо до някой парк, виждаше усмихнати млади хора да се разхождат под ръка, да се усмихват, да си говорят. Страдаше. „ Блажени са вярващите и чистите по душа!” - казваше им свещеника в малката обител на градската църква, която тя посещаваше след смъртта на майка си. Кое му е това чисто и блажено? Блажени са слепците, сгушени топло в домовете си и усмихващи се на ежедневното имане.
Тя не можеше да вярва в такъв светъл живот. Тя беше мръсницата, която даваше тялото си, за да докаже любовта си, за да достави „удоволствията” на любимия. Тя! Имаше чувството, че всичко е сън, дори сама не разбра, кога престана да я вълнува дали той ще се прибере. Искаше да не се прибира и да не води от онези мръсни и мазни мъже в малката таванска стаичка, в която едва се побираха. Опитваше се да работи. Чистеше в една механичка, но скоро собственика разбра историята... Започна да и се мазни целеустремено, да търси начин да я използва и за любов, не само за работа. Така ставаше, всъщност винаги. Любов?! Каква любов?! Потръпваше само като чуеше в някоя кръчма как културен деец – студент някакъв, рецитираше пиян чудна поема за прекрасната си любима. Калните ями бяха пълни с такива „любими” – калните ями на живота. Мизерно съществуване на хората с души на гризачи. Счетоводители на чужди души имаше много - касиери на добри сърца – малко.
Тя бе жена без корен, без надежда, без…Толкова много без…Той дори скачаше върху корема и, когато разбра, че е бременна. Безмилостно, жестоко…Тя изгуби децата…
- Не искам, мръсни копелета! И мои не ща! Само гърла за хранене са това. Пиячка ми трябва! Пиячка! – ръмжеше, а после плачеше в краката и, молеше я да намери, да изработи в мръсотията още пари. Беше се опитала да умре. Неуспешно. Дори това не успя да направи, както трябва. За нея опрощение нямаше. Господ не гледаше с добро око на грешниците – хората също. Те бягаха като от чума. Смееха се. Подиграваха се. Тук-там се намираше някоя по-стара жена, опитваща се да даде акъл. Но акъл на празен стомах, на „пребито болно куче” , на обезверено до лудост същество – не се даваше.
Знаеше, че скоро ще настъпи нейният край. Знаеше и че ще е болезнен до последният миг и до последното дихание. А и с това нямаше да се свърши, чакаше я пъкъла и кладите му. „ Грешна си ако оставиш в беда мъжа си!” – наставляваше я старият свещеник. – И в радост и в мъка трябва да сте заедно!” Тя мълчеше на поучителните думи. А нима имаше нещо за казване?!
Той не се беше прибирал от няколко дни. Тя не го търсеше, не мислеше къде е. Заключваше се и подпираше вратата със масата и двата стола, за да не влезе някой неканен гост. Сутрин излизаше и работеше тайно от него на едно пазарче до една старица. Тя и даваше храна и ако вървеше стоката през деня, някоя пара. Един ден се прибра и я чакаше полицай. Разбра. Бяха го намерили мъртъв в една уличка. Подписа един лист и край.Щяха да го погребат в един от общите гробове – яма за бедняшки останки. Тя не знаеше какво да прави, но не искаше да остава в малкото опушено таванско помещение. Не можеше. Извади изпод една дъска под покрива, стар завит пакет, вътре имаше избелели снимки и писма, оставени наследство от нейната майка, която вече почти бегло помнеше. Беше умряла почти година, след като баща и беше изчезнал някъде с всичките им пари и беше продал малката наследствена къщичка, без да ги уведоми. Оставил беше бележка, че му се живее и няма нужда от тях. Те да правят, каквото решат, не искал воденични камъни да му тежат на врата. Учен човек беше – можеше да се изразява добре. Бяха я кръстили Екатерина на баба и Ката, но по европейски да звучи името и. Баща и го беше измислил, отказвайки категорично да използва старото селско име. Докато се опитваше да напъха писмата и малкото си спестявания в протритият куфар, един лист падна и се отвори. Тя се наведе и погледът и премина по редовете. Беше учила и преди години пишеше и четеше почти отлично, но дългото гниене в „локвите на гротеското” бяха изтрили всичките и стремежи към познанието. Сега, обаче очите и проследиха редовете на мазния, пожълтял лист, неравно напечатан на машина. В написаното, Екатерина за пръв път видя светлинка, за пръв път от толкова време в мъглявината на изсушеното си сърце и издушена от нечовешкото душа просветна лъч.

***

От завоя изскочи прашен камион, забуксува по камъните и се отправи право към мястото, където бяха старецът и момичето. Гумите изсвириха, завъртяха се и поднесоха спирайки в страни на пътя. Дядо Стоян знаеше тази кола. Нея, често я караше Тодора, когато имаше много да се свърши. Кмета често обаждаше на дядо Стояна, когато не можеше да открие в дома Тодора, да му предаде, че ще е нужно да кара машината. И старецът предаваше заръката на държавника. Дори и след промените и след войните в селата още не стигаше техниката, та който имаше и каручка и магаренце си гледаше, че работа да си вършеше и той на помощ ходеше. Дядо Стоян целият трепереше: „Отива си чедото – отива си!” – жалостиво се протягаше мисълта в побелялата му глава. Вратата на камиона се отвори и от там скочи висок черноок мъж. Слънцето огря напрашеното загоряло лице и се отрази в живите почти черни очи, които сега придобиха цвят на лешникова сладост.
- Какво става дядо Стояне? – попита мъжът.
- Чедо, чедо! Тодорчо, бе на помощ, едва диша детето… - и гласът на дядо Стоян заглъхна претопен в риданията.
Тодор бързо се приближи, наведе се постави ръка и усети слаб пулс.
- Жива е. – заговори той. – Твоя близка ли е?
- Не, чедо, не! Вървеше по пътя детето и изведнъж, като моята Митричка се свлече, ей го де на пътя.
- Ще ида до кметството да извикам някой, че да я приберат. Като гледам от града иде, ала не е от помагачите.
- Недей, синко! Ела, помогни ми ! Да стана, че я вземи да я преместим вкъщи. Да не я пече туй слънце. Ще и намокрим лицето, може и да се посвести, а?
Тодор беше смръщил вежди. Личеше му, че не му се докосва до нея и не му се разправя с градски кокони, загубили се по селските пътища.
- Жив човек е бе, чедо! – примоли му се старецът. – И звяр да е – бива ли така?
Малко думи, но колко вяра, познание за света и за скритото човешко богатство казваха те. Нещо бодна в гърдите Тодор. Не искаше да я пипа. Не му се занимаваше, ала и на дядо Стоян не можеше да откаже. Наведе се, взе лекото, сгърчено тяло и го понесе към двора на къщата.Наведе, за да не се удари в ниската врата и я остави на леглото.
- Чакай! Чакай! Аз ей, сегичка ще да налея водица, че да го освестим това дете! – трепереше от усилието и уплахата си дядо Стоян. Мислите му все по болната бяха: „Ей, Боже, виж там, спитай се с моята бабичка. И тя ще ти каже: Къде е още – не взимай я!”
- Ще трябва да обадя на кмета, пък и фелдшера да намеря…- замърмори Тодор. Не му се стоеше тук. Работа имаше, пък и трън в петите си беше с гражданите да се занимава.
- Иди, иди чедо! Ще чакаме. То другото от Божията ръка … - съгласи се старецът.

***
Когато отвори очи, Екатерина не можеше да разбере къде се намира. Усети ,че сакото го нямаше. Беше останала само по долна дреха. Изтръпна и се опита да се изправи.
-А, чедо ! Събуди ли се! Най-после! Тъкмо ще да хапнеш дробена каша. – Сух ,белокос старец с набръчкано , като изораните ниви, през които беше минавала лице я гледаше с топлите си светли очи.
- Ази съм Стоян. Дядо Стоян – тъй може да ми викаш! – продължи старецът и напълни в една желязна посуда нещо приличащо на каша .
Той се приближи до леглото, седна на малкото столче и понечи да и даде. Тя скочи. Знаше, че няма как да го заобиколи, затова се сви в най-далечният ъгъл.
Старецът я погледа някое време с протегната трепереща ръка, държаща лъжица с капеща, вдигаща ароматна пара каша.
- Ех, чедо! Я не съм лош! Че какво ще да ти стори едно старо мрънкало, като мене?! – замърмори дядо Стоян.
Екатерина не говореше и не искаше да яде. Тя усещаше, че тялото и не я държи, но до вечерта се опита да не поглежда към паницата с храна, която старецът беше оставил на стола, близо да и е. Чу се шум. В слабо осветената вече стая влезе непознат висок мъж. Спря се. Изгледа я така, като че ли тя беше опасността, а не той. Приближи се към леглото. Екатерина цялата се сви, насъбра цялата останала сила в себе си готова да не се даде лесно.
Тодор стигна до стола, наведе се и взе паницата в ръка, а после сам се настани на него.
- Е, отсега ще се разберем с теб. Не те знам и не искам да те зная коя си и каква си! Заради дядо Стояна ще ти кажа едно: Сега аз ще ти давам, пък ти ще лапаш и ако не смяташ да ми разправиш откъде си и какво правиш тук, ще ядеш. Така и аз ще мълча и няма да питам и ти ще мълчиш и няма да отговаряш.
Каквото и да беше преживяла Екатерина, за пръв път виждаше такива очи – пълни с неприкрита, чиста и истинска ярост. Този поглед открито казваше: „Ти си мръсница!”. Осезаемо, силата на негодуванието и погнусата на мъжа я завладяха, опариха кожата и, разбиха тишината в главата и.
Навън се чуваха гласове. Гроздоберачи минаваха по пътя. Прибираха се, а по-късно щяха да се съберат пред кметството, че да се повеселят. Беше последният ден на гроздобера. Добра ,дъхава реколта бяха дали лозята. Едри, проблясващи гроздове, пълни със сок – първо сладък, после леко тръпчив, когато се разпукат в устата. Луната показа своя мътен светещ лик. Една по една звездите я последваха. Въздухът захладня и посипа ведрост в уморените очи на хората.
Трудно преглъщаща, но почти гълтаща сладката хладна каша, без да дъвче и заслушана във шумовете, идващи отвън, Екатерина за пръв път си помисли, че светът може да бъде малко по красив, дори и за нея и дори и за кратко.

Следва...

Бележки от написалия :Предварително се извинявам за допуснатите грешки, знам че ги има, но технически не винаги успявам да ги отстраня. :) Пожелавам приятно четене на тези, които имат желание. Всички прилики и разлики с нечий живот са напълно случайни. Текстът се основава на душевната обич на автора към българската земя и е плод на текстова реализация на
едно човешко въображение, основаващо се на добри знания за традициите на определена област в България. Благодаря на всички, които се спират.