автор: milyovelchev

Заместник-председателят чу разговора между охранителите случайно. Може би табелата, която още стоеше залепена на вратата на кабинката – „Тоалетната е в ремонт“, ги бе заблудила, че са сами.
– Познаваме се от деца. Добър човек, но особняк. Щурак. Показа ми пистолета. Най-обикновен воден, пластмасов пистолет. „Нарочно – каза – го избрах червен на цвят.“ Целта му е да напръска Председателя по време на словото му и така да стане известен. „Всички издателства – вика – ми казват едно и също. За да ме издадат, трябва да съм известен. Да, ама за да стана известен, трябва някой да ме издаде, разказите ми да стигнат до читателите. Параграф 22.“
– Не трябва да го допускаме до трибуната.
– И аз така мисля.
– Най-добре е още сега да го изолираме.
– Ако не го намерим, защото нямаме много време, след десет минути конференцията започва, ще го спрем на стълбите. Ще застанем от двете страни на сцената. Облечен е с дънки, черна риза и бяло, пухено елече.

Стояха в двата края на подиума, в близост до стълбите, но той изненадващо излезе отзад, иззад голямата сива завеса. Не успяха да реагират навреме. Спуснаха се, но твърде късно – писателят вече бе извадил водния пистолет и викаше:
– Протестирам…
Случи се почти едновременно. Между него и трибуната, на която Председателят си четеше доклада, застана мъж с насочен пистолет, проехтя изстрел и писателят се свлече. След това мъжът се обърна и докато всички гледаха ужасени и не знаеха как да реагират, той се хвърли върху Председателя, събори го на пода и го покри с тялото си.
Струйка кръв бликна от устата на писателя и се стече по лицето му.
Охранителят свали ципа на пухеното елече и започна да разкопчава черната, подгизнала от кръв риза, когато писателят го хвана за ръката, усмихна се и прошепна:
– Успях!

– Господин Председател, има ли Ви нещо? – запита заместникът му и без да дочака отговор, отново го покри с тялото си.