автор: tsveti

„Още не тръгнала, а вече ми се връща…“ – въздъхна тежко Маргарита, докато се настаняваше на самолетната седалка и пристягаше колана.
Телефонът ѝ изпиука бодро и тя хвърли поглед към месинджъра.
„Да, Мими, качих се на самолета.“ – затропа бързо с пръсти по екрана – „Но още се чудя – наложително ли е да присъствам на тая сватба, знаеш ли колко са ми сложни нещата тук?“
„Какви ги говориш, Марго? „Тая“ сватба е сватбата на сестра ти!“ – възрази събеседничката ѝ.
„Така е, но за цял месец да отсъствам! – стиснала устни, продължаваше да пише Марго.
„Дали Сиси ще хареса хотела – за пръв път ще ѝ бъде. Вярно, всички са доволни от тоя хотел и добре се грижат за котките, но тя е толкова претенциозна. Ами Джаспар и Педро – дали ще свикнат със заместника ми, тъкмо успяха да се отпуснат и вече говорят без да заекват. Месеци наред работя с тях и“
„Абе сестра ти се жени и не си виждала баща си и майка си от пет години, а ми говориш за котки и олигофрени! Съвсем ли си изкукала!“ – червен от яд емотикон се подрусваше на екрана срещу нея.
- Госпожице, бихте ли включили телефона си на самолетен режим? – любезно ѝ се усмихна стюардесата.
- Ох! – подскочи стреснато младата жена – Да, разбира се, само секунда!
„Не са олигофрени, а деца от аутистичния спектър. Месеци наред работя с тях и най-накрая ми се довериха. Колко си гадна!“ – натрака сърдито в малкото прозорче.
- Госпожице? – усмихна ѝ се отново любезно стюардесата.
Маргарита изключи телефона и се облегна на седалката.
Липата под прозореца ѝ в Бруклин тази сутрин бе полуоткрехнала цветчетата си. Докато товареше багажа в таксито, я облъхна упойващият ѝ аромат. А тайнственият непознат в Старбъкс тъкмо беше почнал да я поздравява сутрин с кафето. Вдигаше поглед от лаптопа, любопитно я оглеждаше, усмихваше се и поздравяваше. Но цял месец! Със сигурност ще я забрави!
И все пак. Повече от пет години не се е връщала вкъщи.
Вкъщи. В тясното апартаментче, миришещо на мухъл и запръжки с течащ таван, сумрачно и студено като фризер, понеже все пестяха ток.
Вкъщи. Треперещата ѝ от умора майка усилено бърка яхния в късната вечер – да има ядене за утре. Баща ѝ, надул телевизора до дупка на поредния мач, хърка страховито на дивана. Сестра ѝ отново плаче от нещастна любов.
Вкъщи. Под старата липа до блока се целуваха до премаляване след училище докато една вечер не го завари там с най-добрата си приятелка.
Вкъщи. Изплака си очите. Беше в предпоследния клас в гимназията. А после дойде сутрешното гадене. А после заради „какво ще кажат хората“ и „няма да ти позволя да си съсипеш живота и да станеш чистачка като мен“ в един сумрачен ден в заключен отвътре докторски кабинет детството ѝ приключи завинаги. Докторът бързаше. Трябваше да приключи в обедната си почивка. На вратата се звънна, ръката му трепна и изстърга всичките ѝ бъдещи детски усмивки.
Вкъщи. Замина да учи в столицата и не се върна, освен за да съобщи, че е спечелила зелена карта и отива в Ню Йорк. Майка ѝ плахо се усмихна, баща ѝ я потупа по рамото. Когато я изпращаха на летището, плакаха безутешно. Тя се извръщаше да ги гледа от ескалатора, който я возеше към свободата. Бяха толкова малки. Приведени, заболи поглед в земята, прегърнати. Току поглеждаха към нея и помахваха за сбогом. Докато ескалаторът я отнасяше към самолета, лицето ѝ пламтеше от срам за техните вехти дрехи и извадена на показ мъка на фона на лъскавите изпращачи и пасажери – гримирани, нахакани, ухилени, дъвчещи дъвки.
Самолетът се спускаше бавно над новата земя. Пред очите ѝ се откриваха огромни празни пространства – земи, води, гори, без сгради, без хора, съвсем неопитомени. Помисли си, че сигурно така се е чувствал Колумб. Помисли си, че това е новото ѝ „вкъщи“, което щеше да насели с мечтите си.
И така цели пет години настървено се бореше за всеки квадратен метър свое вкъщи. Грейна малката ѝ квартирка от топлите жълти завеси, шарената покривка с българска шевица на масата, диванчето, покрито с ален губер. Съседите се радваха на веселите цветове на мушкатата, които надничаха от прозорците ѝ сутрин. По скайпа майка ѝ се чудеше и маеше как е успяла да захване така здраво българските мушката на американска земя.
Вечер, изцедена емоционално от работа с проблемни деца, се отпускаше на пухкавия губер, гушваше горделивата Сиси и притваряше очи в уюта на своето американско вкъщи. Унасяше се и сънуваше странни сънища. Тя е дърво, изтръгнато с все корените си и полетяло от единия край на света до другия. Лети дълго над океани и земи и се приземява в градинката до жилищния блок в Бруклин. Зарива корени в земята и алчно засмуква живителните чуждоземски сокове. Ръцете ѝ нетърпеливо се разперват нагоре – към слънцето на големите възможности. Расте удивително бързо и се източва висока и стройна като топола, а от ръцете ѝ се разклоняват многобройни клончета, отрупани с разцъфнали маргаритки. Приближава се младежът от Старбъкс, усмихва се невярващо, погалва нежните цветчета с дългите си пръсти и промърморва:
- Ама че красота ни е дошла в Бруклин! Че как успя да се прихване така добре?“