Откъм запад небето гори
и догаря денят, и догаря...
Ще се пръкнат самотни звезди
и луната, от мене по-стара
и ощърбена, хвърлена там,
сам сама на вселенската милост,
в своя собствен езически храм
ще се хили, но някак насила.
Ще бушуват среднощ ветрове,
ще будуват цъфтящи дървета,
утре тази луна ще умре,
нова после отгоре ще светне,
а светът ще се движи напред,
незасегнат от ничии смърти,
всичко тук ще изглежда наред,
само мъничък страх ще човърка
оживелите.
Бледа зора
виж мъждука отвъд хоризонта,
на разсъмване, сбогом луна,
утре нищичко няма да помним.