автор: andromen

В изтръпналата длан на есента,
мозайка суха вятърът подрежда
и все по-чупливи стават сетивата,
и все по-крехка бъдната надежда.

Сред пурпурният зрак цари омара,
протягат дълги сенки вратове
и кръг след кръг природата затваря,
зад ветрове, зад стихове, зад гласове…

Прегърнати пристъпват старци в мрака,
заслушани във спомени навярно:
пристанища, жени, които чакат
или завои остри, на съдбата.

Пътечката извива тихо в Рая,
под листопад от думите познати,
прелива хоризонта към Безкрая,
с усещането за последен вятър…

И като захар в здрача се разтварят,
на чезнещтата в обли чувства вечер –
една любов без пламъци догаря
с поезия, която в мрака свети.