(или: За двата крайни, а не посредствени, подхода на човека-мъж към човека-жена)
--------------------------
Доколко съм човек? Аз, изглежда, съм "говедо", виждам у жените само секса; но все пак се преодолявам - дотолкова, доколкото да се отнеса човешки и из дълбочина страхливо с тях; а не доблестно (варварски) или "по достойнство" (граждански). Те, за разлика от мен, са несъмнено "хора". Отивам и ги питам "в прав текст". "Защото са хора, мисля си уж (мисля!), и им подобава да бъдат питани, а не открадвани или подмамвани." Питам я: "Искаш ли да те... любя?" Покъртителна плахост!... И от десетилетия се надявам същото питане да бъде реципрочно отправено и към говеждото ми сърце: "Искаш ли да ме... любиш?" Ех, аз съм човек! Човек съм! Самият Витгенщайн би ме приветствал... Те винаги, незнайно за мен защо, но имайки човешкото си право, отговарят: "Не." И не "любя". Въздържам се и, насилвайки себе си, или, което е по-принципно, спомняйки си ("спомен от бъдещето"!) тегобата на възмездието, не изнасилвам. Дотолкова съумявам да се преодолея; нали все пак и аз съм човек... Друг, изглежда, е "човек", вижда у жените "възвишеното"; галантен е с тях, деликатен, умозрителен, никога изпървом не би изтърсил "искаш ли да те... любя". Но накрая и не след дълго, по всяка вероятност и в интерес на истината, "люби"; нали все пак и той, чаровникът, е човек!... Нося неподходящото у себе си; бременен съм с него и все не мога да го изродя, колкото и да се напъвам. Какво ли ме е оплодило такъв: самолюбив и самоплоден?... Хм. Насила хубост. Де да бях отчетливо грозен! О, де да бях! Че въпросът да би бил непосредствена предпоставка за отговора!... Но аз съм чисто и просто повърхностен в чувствата си. I'm still not black enough, както би рекъл Незаконният - липсват ми онези "междинни определения", за които обобщено говори Киркегор. Кое е определящото за разкрача на Твоята завист - е големият ми въпрос към Теб, Боже. Боже, искаш ли да те... любя?