Огромното часовниково колело изтрополи със зъбците си, прекоси реката и почти се катурна в двора на Баячката. Казвам почти защото в горния край на двора има изкопан дълъг и дълбок трап – та баш в него хлътна колелото и тъй си остана, наклонено на една страна.
Баячката, която тъкмо пържеше мекици за внуците си, погледна през малкото кухненско прозорче и застина пред печката с набрашнени ръце, а мекиците взеха да прегарят и да пушат. От пушека очите ѝ, които си бяха без друго опулени, се насълзиха и изглеждаха като големи стъклени топчета. Малкият Метко, който тъкмо дояждаше поредната мекица вдигна поглед към баба си и като я видя така застинала, втренчена в прозореца, рече да ѝ извика, че мекиците горят, но остана така – с протегната омазнена ръка, отворил уста, сякаш да каже нещо. Двамата останаха неподвижни и безмълвни, а димът бавно изпълваше кухнята и понеже тя беше малка, се мушна под вратата, излезе на двора и се протегна нагоре. Тънък и крив като бабешки пръст, той искаше да стигне до небето, но не можа да продължи и остана да стърчи малко над покрива. Пак по това време тази част от него, която изпълваше кухничката спря да се издува и увисна във въздуха, а мекиците в тигана сякаш замръзнаха.
Човек би си рекъл, че все някой ще види какво става, ще влезе при Баячката и ще дръпне тигана от котлона. Може би някой беше видял дима, може би в главата му дори се беше появила някаква мисъл, но дори да беше така, никой нищо не направи, защото никой не помръдваше из цялата циганска махала. Две-три лястовици висяха във въздуха, едно дръгливо куче протягаше врат към къшей хляб, който беше застинал над носа му, подхвърлен от тайнствена ръка иззад оградата. Никакво движение. Никакъв звук. Мъртвило.
Оттатък реката, в селото, още секунда-две се чуваха шумове разни, но и те секнаха, всяко нещо зае някаква поза и замря. Мамин дол като че заспа. Не, беше по-скоро нещо като припадък, щото човек или звяр ако спи, все помръдва, макар и рядко. А тук ако и да изкрещеше някой с все сила, селото не би се сепнало, нямаше даже да промърмори и да се обърне на другата кълка. Мистерия!
Понеже цялата работа започна с онуй голямо часовниково колело, то лесно можеше да се предположи (ама нямаше кой!) че от Големия Часовник, дето отмерва всичките неща и казва кога нещо започва, кога свършва и колко трае – та от тоя часовник се е изсулило туй колело и се запря в двора на Баячката. А знае се – като спре Часовникът, настъпва Безвремие. Тая работа може да се дължи на някой голям катаклизъм, а може и да е причинена от нещо хептен дребно – все едно някоя мъничка песъчинка се е завряла в механизма, механизмът запънал за момент и хоп – някой чарк изскочи. Ще каже някой – страшна работа. Е, не чак толкова – има две неща, които не дават на света да спре изобщо, въпреки, че разни колелца изскачат чат-пат от Часовника. Първото е, че има три вида часовници – Най-голям, Голям и Малък. Всеки човек, всяка гад и даже всяка машинка си има свой Малък Часовник – то си ясно, щото никой не идва на земята завинаги. Голям Часовник си имат селата, градовете и пасажите от херинга – ако стане нещо, спира времето само в селото, както в Мамин дол. И накрая иде Най-Големият Часовник – той счупи ли се, такава беля става, че и херингите измират. Понеже колелото беше от маминдолския Часовник, светът си продължи напред без да се обърне дори, без окото му да мигне, а Мамин дол само му изгледа гърба. Обаче и на Мамин дол окото му не мигна, понеже когато дойде Безвремието и да мигаш и да не мигаш – все тая. Второто спасително нещо е, че баба Кондовица е, тъй да се каже, извън юрисдикцията на маминдолския Голям Часовник. Защо е тъй, никой не знае, но много вероятно е и Най-Големият Часовник да не може да я стресне. Както веднъж рече бай Руско, тя била толкоз стара, че сигурно е навила за пръв път пружината на Най-Големия Часовник. Като я гледа човек – може и така да е.
Та така – светът препускаше към светлото бъдеще, а наше село се валяше в праха и ни напред, ни назад. И ето първият звук – тихичко троп, троп – бастунът на баба Кондовица, която като разбра какво става остави парчето баят хляб, от което ронеше на кокошките, въздъхна и бавно тръгна да обикаля из селото. Трябваше да намери оная песъчинка, която бе изкарала от строя онуй колело. Бавна работа – влизаше в дворовете, надничаше из къщята, оправяше тоя или оня, ако бяха застинали в хептен неудобна поза. Дойде ред да надникне и в смесения магазин, а баш там се оказа песъчинката – Тотка, на Динко Зарзалов жена му таман се беше навела да вдигне една кутия пастет „Апетит“ от пода, а ръката на оня хъшлак Дяката – току на задника ѝ. И не само туй – отвън, пред вратата на магазина, малко настрани обърнат, самия Динко Зарзалов. И се забелязва, че вратът му тъй малко напрегнат – гаче иска да се извърне, ама нали Безвремието го скепцало, та не може. И очите му – изхвръкнали и зачервени от напъване да погледне какво, аджеба, прави Дяката със задника на жена му. Баба Кондовица се поусмихна, поклати глава и внимателно отлепи ръката на Дяката от Тоткиния задник, пъхна я в джоба му, а самата Тотка поизправи, та да не е тъй съблазнителна позата ѝ. После се върна на улицата, завъртя лекичко главата му към кръчмата, а очите му притвори – сякаш жуми от кеф при мисълта за една малка мастика при Жеката.
Майсторска работа, ей! Като се махна оная песъчинка и голямото месингово колело бавно се измъкна от двора на Баячката и се затъркаля нагоре по пътя – да се намести във финия механизъм на Големия Часовник. Капакът на Часовника хлопна, камбанката му звънна и Времето пак тръгна – ни лук яло, ни лук мирисало. Мамин дол се втурна да настигне света, а в центъра му, пред смесения магазин, Динко и Дяката се гледаха - единият с неясно подозрение, а другият със смътно чувство за вина и мъничко мерак.
Всичко си дойде на мястото – Баячката бързо извади мекиците от тигана и ги метна в чинията пред Метко, лястовиците прелетяха над къщата, а дръгливото куче щракна със зъби и хвана оня залък хляб.
Само едно нещо, сякаш, не беше наред – като се върна Времето, завари Муси циганина с една ножовка в оня трап, дето беше спряло часовниковото колело. Щото месинг, нали…Не го лови, пустия му циганин, ни Време, ни Безвремие!
...След малко пътната врата на двора на баба Кондовица скръцна, старата влезе, приседна на стъпалата пред къщата и се залови да рони хляб на кокошките.