автор: josefinne

Когато бях малък дядо ми имаше аквариум с рибки. Аквариумът стоеше в кабинета му вкъщи и не беше много голям, но пък беше организиран с много грижа и желание. Обичах да се вглеждам в това консервирано късче от друг свят. То беше досущ както си представях дъното на морето или може би по-скоро на някое езеро.
На дъното дядо ми беше посипал ситни камъчета и пясък. Две снопчета водни треви протягаха пипала от дъното, та чак до повърхността. В аквариума имаше и огромен рапан, който рибките ползваха за къща и на смени се шмугваха вътре.

Стоях с, както ми се струваше, цели часове с опрени ръчички и носле на стъклото на аквариума и наблюдавах рибките вътре през леко мътната вода. От много вглеждане започна да ми се струва, че всяка от тях си има някаква индивидуалност. Рибките се щукаха насам-натам с оцъклените си, немигащи и неспящи очички и с времето аз започнах да вниквам в умовете им.

Една от рибките оцъклено размишляваше върху смисъла на своя живот и живота като цяло. Имаше ли смисъл всичко това? Имаше ли живот отвъд невидимите прегради, които срещаше тя? Неведнъж в умопомрачителен устрем се беше опитвала да преплува една дължина повече отколкото й беше отредено в обема на аквариума. Всичките й опити завършваха с провал. Все се натъкваше на някаква преграда. Случайност ли беше? Или някакъв промисъл? Сигурно беше случайност… Просто не беше дошъл моментът. Или просто рибешкия род от 8 риби бе достигнал пределите на Вселената и всичко беше вече измислено и ясно. Може би беше случайност…

Друга оцъклена рибка трескаво мултитаскваше, защото все нямаше време. Днес трябваше да свърши толкова много неща! Дали всичко щеше да е точно? Дали днес храната щеше да дойде навреме? Ами другите рибки, дали щяха да се срещнат при водната трева в уречения час. Може би някой нямаше да дойде. Или по-лошо – щеше да закъснее. А това щеше да е фатално, защото после трябваше да се прибере в рапана и да седи там и после да яде и после да плува две дължини и ако вземе, че срещне някой там, той щеше да я забави, о, това би било наистина ужасно! Толкова малко време! С две думи – на тази рибка й трябваше малко да се поотпусне и да гледа на нещата по-отгоре. И може би ако престанеше с постоянното щуране напред-назад и започнеше в крайна сметка каквото и да е от този свой дълъг списък щеше да свърши повече.

Трета рибка оцъклено се вглеждаше в отражението си в една от стените на аквариума и се възхищаваше да дългата си, красива и грациозна перка и най-прекрасното оцветяване на опашката, която някога беше виждала. Тя беше един наистина прекрасен спесимен, несравним с никоя друга от осемте други рибки в аквариума. И си заслужаваше възхищението и на другите, които, да, действително й се възхищаваха, но не постоянно. Те правеха и други неща и на нея това не й беше никак приятно. В смисъл, тя много добре разбираше, че всеки си има свой живот, обаче те обръщат прекалено много внимание на другите неща и неописуемо и незаслужено малко време на ненадминатата красота и съвършенство, която плуваше сред тях. Направо се хабеше в този забит аквариум! Нейната съдба я викаше някъде отвъд тези стени и ограничения (да, тя не си говореше с първата рибка). Някъде там имаше светлина, блясък и бурни води, в които тя щеше да е оценявана за всичко, което има, и то постоянно! Там всички щяха да разбират и всички щяха да имат правилната ценностна система и нямаше да се занимават с глупости.

Оцъклена рибка номер четири беше изключително пристрастена към силните усещания. Тя се закачаше с всички други рибки, които все по-грубо я прогонваха. Предимно, защото им пречеше, а те имаха важна работа. Скуката нямаше край и за това рибката постоянно скачаше със и без бънджи във въздуха, тряскаше се безмилостно в пода на аквариума, дърпаше водораслото и буташе рапана. На няколко пъти животът й мина пред очите, когато изхвърча от аквариума и вместо в топлата, приятна и мокра вода, тупна на нещо твърдо и не можеше да диша. За щастие някак си се спаси, но пък чувството не я оставяше и тя продължаваше да го търси по-горещо и от храната рано сутрин.

Останалите рибки също си имаха своите оцъклени проблеми и така животът в аквариума продължаваше оцъкления си ход. Всеки рибешки (който не съвпада с човешкия или земния) ден рибките излизаха от аквариума, плуваха до повърхността, хапваха, после плуваха напред назад в аквариума или си стояха на някакво ниско, средно или високо ниво в аквариума (който каквото си беше определил), после се помотваха около водораслото и накрая отиваха да спят обратно в рапана. На смени.

Един ден реших, че би било добре животът им малко да се поразнообрази. Нещо ново трябваше да се случи и това щеше да посъживи зациклилата им рутина. За това аз лично (!) се вдигнах и отидох да магазина за рибки. Там избрах една сравнително малка, но много интересна и скъпичка риба, която била екзотична. Продавачът ми я опакова в найлоново пликче с вода и аз си я отнесох вкъщи.

Приближих рибката до аквариума. Рибките отвътре не й обърнаха никакво внимание – това не ги касаеше особено. Рибката в пликчето се загледа с интерес в новия си дом и се приближи до стената на аквариума за повече подробности. След тази увертюра я изсипах в аквариума. Новата рибка разпери енергично перки и още с влизането показа забележителен стил и бърз брус. Някои от рибките й обърнаха сега внимание и отидоха да се представят, други оставиха това за по-нататък. Доволен от своята гениална идея, аз се оттеглих и ги оставих да се опознават.

Малко по-късно дядо ми мина покрай мен, разроши ми косата и влезе в кабинета си. От там се чу един не точно вик и не точно изохкване, но нещо по средата и съдържащо елементи и от двете.

- Какво става, дядо? – втурнах се аз в стаята незабавно.

- Ти ли сложи тая пираня тука?

Новата рибка беше излапала всички останали и се ширеше сама в аквариума.
За информация, и пиранята не преживя дълго. Пак поради моите желания да експериментирам с нетрадиционни методи върху други. Тъй като новата рибка не се кефеше особено на рибешката храна, с която разполагахме, един ден я почерпих със салам от моя собствен сандвич. Пиранята излапа салама с голямо удоволствие, но, както се разбра по-нататък, солта не й понесла.

Та, за това не се бъркам в живота на хората.