автор: ma_gi

Толкова съм студена,
юмручена
и без длани –
даже да си до мене,
как ли
да ги погалиш?

С пулсираща сляпа вена,
в зениците ти
се взирам –
мълнии ако мернеш,
как ли
да ме закриляш?

Скрежни и посинели
мислите ми
се лутат –
как ли да ги намериш
в едно немислимо:
„Утре!”?

Лед.
И кове мълчания
с лесно чупливи думи –
могат да ме удавят,
как да разгаряш
влюбеност?

Трудно студа се диша
и се оказа
болка –
няма как да поискаш,
по- ще боли
на топло.

А след взрива на атоми
пепел те е покрила.
Аз оцелях.
След чакането.
Вече не мед,
а жило.