автор: lefty

Ще те погаля и ще се разлисти
мълчанието на тихите води.
Лилиите ще поникнат,
избледнели в твоите очи.
Вятърът на спомена ще разлюлее въжената
стълба...
Онази, с хлабавите възли,
с прокъсаните нишки...
Не, не детската от сънищата прашни, а онази, другата, различната-конецът към душата ти...
Струна с магически разпятия.
Умирания- големи, малки...
... драматични, жалки.
Екзалтирани опорни точки
върху житейската ти карта.
Възкресения, като дихания.
Дробовете ти са тесни,
да поберат цялото вълнение
да бъдеш себе си...
... и мъката да се предаваш в името на другиго, който само мислиш че познаваш.
Заблуди.
Сапунени мехури.
Прперудите ги пукат,
докато излизат от пашкулите на настоящето.
Прокарвам пръсти...
През стълбата, за да изтръгна звук,
че ти си тук.
Присъствие насред пустиня от смирени птици и камили с натежали гърбици.
...
А вълците са гладни.
Вият с блеснали от слепота очи.
Конецът може да се скъса
и да те погълнат.
Клавиши на пиано,
белите им зъби,
като капани щракат и не млъкват.
Душата пърха и скимти...
Ноктите на алчните им лапи я дерат...
Уплашено дете.
Старица на колене...
Времето, единствен съдник.
Присяда до дъха и,
за да отсъди...
Но там някъде,
в края на конеца,
една сълза...
Сълзата на бунтаря.
Надига се, за да отвърне
и да я пречисти с мирото на прошката.
Прости ми.
Прости на себе си и нека тръгваме към следващото приключение.