автор: LIANIK

***

Човек се ражда с много мъка на този свят, но и с много любов, с грижа и трепет е чакано първото вдишване. Как боли то? Всеки път! Всеки път, когато на челяка му започне наново живота и отново се пише неговата съдба, там нейде високо в синевата, зад безкрайните облаци, там, където всичко сякаш спи, а всичко е живо.
Анка едва издържаше режещите спазми. Тя се тресеше от заливащите я една след друга вълни на болката,а плувнало в пот трепереше тялото и. Благословена е тази жена, надарена да дава началото и да превъзмогва края му, но в мъка е всичко – и раждането, и смъртта,… и всичко помежду тях. С мъката трябваше да се живее, но не трябваше на мъка да се става. Искаше се сърце! Сърцето, познало болката, бързо разбираше къде е скрито доброто и не го отскубваше – хранеше го, за да расте.
Слава се опитваше да помогне на чедото си, стискаше влажната гореща ръка, милваше страните, но знаеше – всичко трябваше да се преживее.Трудно беше това раждане. Времето се точеше, бавно, тежко, горчиво, някак се свиваше и размъкваше, и сякаш светът беше спрял да се върти. Мъка е и за този, който дава живот и за този, който иска да го опази. Всичко е мъка по тази земя, а челяците, понякога озверели, понякога търсещи да обвинят друг за сполетялото ги, още повече спираха да вярват, че доброто водеше добро след себе си и не винаги на злото се отвръщаше със същото мерило. Любов трябваше на едно сърце – зрънце да е, но да расте и като лиана да се увива около съзнанията и душите на хората. Само така щеше да се почувства свързаността и нежната грижа, нежната болка, нежната обич.
Мъчно на света се появи хубавата главица, посипана с пухкава косица, на едно дишащо „славейче”, чийто тънък писклив гласец, сякаш огласи най-дълбоките клисури. От този звук в душата на всеки челяк щеше да се проясни, като след тъмна нощ и сякаш неусетно сърцата се предаваха пред красотата на новия живот. Ритъмът на живота знаеше как да отзвучава дълбоко в недрата, там където всичко дремеше скрито, като под стара,вековна планина, като Родопите.
Фелдшерът почисти ръцете си и остави жените да отдъхнат. Той знаеше, че младата родилка е изгубила доста сили, а бебето имаше нужда от грижи.Трябваше и спокойствие, а и да полежи, че да набере сили сама да се справя с малкото. Какво хубаво малко момиченце се беше родило – главицата му беше покрита с гъста тъмна косица, мътните оченца гледаха свъсено, но с интерес света, който се беше появил така неочаквано пред малкото създание. Какъв ли щеше да бъде той за това дете? Каква съдба ли го чакаше? Коя нишка щеше да се издърпа от казана? – Никой, никой, никой не знаеше! А, може би – само един. Но той си имаше много работа там - далече в безкрайното и необозримо небе. А дали? Дали Господ беше забравил тези, които сам беше създал и пратил с мъка да се раждат, да живеят и да се учат да рушат и съграждат о тази земя. Нима един баща можеше винаги да опази чедата си?! От всичко ли? Не! Това не беше ролята на един родител. Бащата съгражда основите на света на едно дете, но не може да го опази от всичко. Може само да се моли, когато детето се нарани, той да е там и да прегърне и страда наедно с него.
А планината беше затихнала. В недрата и от незапомнени времена се оформяха светове…живот и смърт кръжаха на едно, сливаха и се разединяваха. Из въздуха безбройни стъпки кънтяха в песенни мелодии, така еднакви по ритъм, но с такава различна дълбочина. Стъпки от незапомнени времена на родени челяци, на тъпчещи крачета по планинските пътечки, на далечен шум от тояжката на престаряла от живота жена. Хубави, хубави звуци бяха това!
Тръпките лазеха по влажната кожа на Анка, болката отшумяваше някъде далеч, сега само тътена на сърцето и бучеше в ушите. Душата страдаше. Нещо отвътре я блъскаше, късаше, щипеше.” Тя!” – това изпълваше цялото съзнание, цялата същност на вече младата жена. „Тя!” – отново и отново като ехо се удряше в женските гърди. А сърцето пламтеше, тялото бавно попиваше мъката и отново я избутваше през стиснатите клепки. „Тя.” – мъка и радост, любов и страдание – всичко се беше сляло в едно. Самотно е това сърце, незнаещо какво е жалост, и не разбиращо как болят раните, но не онези, които кървят, а онези - другите, чиито разръфани краища никога не ще видеше светът, а и нямаше лесно да заздравеят.
Слава мълчеше и нежно тупаше повитото вързопче, главата и беше обърната към гърба на Анка, и сега нейните страдалчески майчини очи гальовно го милваха.
„ Орисия, Господи! Орисия! „ – мислеше си тя, - „ То и аз, грешна съм, и ти затова не ме прибра, ма и още мъка даваш на това, що ми остави, да му се радвам, а аз късно разбрах цената му.”
Човек съжалява за много неща. Да!Съжалява! Но и колко красоти е изпуснал да види, да оцени в преминаващия като мигновени спомени житейски път, точно заради това си съжаление. Странно е, как го свиваше сърцето, някак нереално му се виждаше времето, когато видя Анка, огледа я, прецени я, окачестви я и, и тури чертата. Като сметка! Като продадена и купена стока и край! Не, това той ли беше? Бил ли е? „ Къде ли е тя сега? Добре ли е? А детето?” – мислите на Емил го влудяваха. Караха сърцето му да бие ту в бесен галоп, ту едва - едва, сякаш правеше разходка, просто, за да бъде видяно от тялото му, че все пак съществува. Очите му придобиваха лудешкият поглед на пребито и подивяло куче, когато дори минимална мисъл за загуба се забиеше в съзнанието му. „Каква загуба? Нея! Нея! Имаше ли нужда той от това? Не! Та нима не беше живял и без нея?! И какво като беше? Сега …не искаше да живее така проклето и самотно, като скот! Тя го дразнеше, смекчаваше мислите му, успокояваше изтерзаното му сърце, но го караше да диша различно, да поема дъх с желание.
Не го биваше за това – не! Емил не разбираше тази горчилка, която сега пареше в устата му. Не искаше да мисли за това - „Не!” - но и не можеше да се спре…
Той леко се помести на пода.Не го свърташе в това затворено пространство, зад тези стени всичко му се виждаше като далечен спомен, а всъщност само от два дни беше затворен. Щяха да ги пуснат, но чак като подпишеха документите за одържавяване на имуществото и стоката, която притежаваха. И да- изкупуваха я, но на каква цена…никой не знаеше. Щеше да има пари, но къде щеше да работи? Ако се сменяха с други да пасат стадата от многобройните овце, къде щеше да живеят той и жените?Ами детето? Какви въпроси го терзаеха само…” Да ги погълне пъкала..д…!” Спря. Емил отпусна ръката си и в шума на нощната тишина се почувства странно гузен. „Какво ли правеше тя сега?” – отново го заляха мислите му.

А, Анкината душа си имаше своите си терзания. Момиче – хубаво мамино –славейче! Чист тейко! И все пак – момиче… Душата и страдаше, тръпнеше…Каква съдба?
Емил не се беше върнал – сигурно в града се беше запилял…и …там имаше всичко. Той винаги носеше пари. Беше си помислила, че все пак имаше нещо, което той ще хареса в нея, ще я обикне малко поне или поне повече, че вече я уважава, но… Надяваше се, детето да е момче - момиченце бе. Сълзите и се лееха тихо, мокреха страните и, галеха присвитото и вратле, още влажно от преминалите родилни трепети, отшумяващи, но оставящи силата на чувствата да се разпали още повече от преди в една женска душа.
Един въпрос – една съдба! Съдби – необятно число от въпроси! Женското сърце спря да бие само за минимална част от движението на падащ лист към земята, на размах от птичи криле, на падаща капка в буйна река…минимална част от живота- и започна отново да бие, силно и диво. Майката се роди в жената. Не! Това нямаше да бъде борба – а истинско извисяване и градеж за един нов покълнал живот.

Пуснаха ги. Нямаше връщане назад. Променяше се Света. Това удари Емил…силно го зашемети, макар да осъзнаваше, че е неизбежно. Твърде уморен и изтерзан се чувстваше сега и не му се мислеше занапред и за това, какво сега ще прави. Нещо като с въже го дърпаше нагоре към планината, нещо желано и отхвърляно от мъжката му същност, но вклинило се неусетно дълбоко в недрата на дишащата му гръд. Набързо се сбогува с брат си на пътя и тръгна нагоре - там го чакаше нещо. Това нещо го гореше, тревожеше, цедеше силите му от няколко дни.
Пладне преваляше. Слънцето топлеше главите на людете. По чукарите и скалите все още можеше да се види някоя живинка излязла да събере сиянието на топлите слънчеви нюанси. Обагрени в есенни зарева гордо се издигаха боровете, сякаш под строй посрещаха пътника вървящ по пътеката посипана с иглички. Дъхаше на медна роса, на смола и билки.
Емил не искаше да бърза така, но колкото повече се опитваше да забави стъпките си, толкова повече нещо го караше да се забърза още повече. Без да осъзнава Емил, почти вече тичаше нагоре и то с такава лекота и стремеж, че сякаш летеше из въздуха. Лудост го бе обхванала , лудост пълнокръвна и буйна. Сам не се познаваше, сам не се разбираше, но дните далеч и затворен, сякаш бяха пропукали нещо в самият него и го бяха оставили оголен. Жаден и оголен, тръпнещ в очакване. Едва се спря преди да излезе от сянката на борчетата.
Слънцето грееше. Лаят на Меца и Вакльо се чу отдалече. Радваха се те на звукът от забързани познати стъпки. По полянката лазеше сянка. Чамовете на овцете самотно дрънчаха необезпокоявани от хорски гласове. В колибата цареше прашна празнота - нямаше никой. Бързината с която беше напусната, личеше от захвърлената кърпа на масата, невдигнатите посуди, оцветеният в синьо-зелен мъх хляб. Нещо силно притисна главата на Емил, стъпка я сякаш. Пропищяха му чак ушите от силата на чувството, което завладя гръдта му. Яростта го зашемети избутала всичкото топло, което грееше в мъжката му душа. В небето сенчести облачета се гонеха.

Следва...