автор: Marta

Аз вярвам в Архангел Гавраил. Но, знаеш ли, той ми се яви в друг образ. Усетих - току що ме хвана за ръка. За пръв път, след толкова години, затворих очи. Намерихих покой. Сърцето ми се смири. Вече не ми е нужно да търся пътя. Аз винаги стисвам очи, когато съм щастлив.
Така се затварят порталите на житницата. Препълнени житници. Ти в мен - това е благодатния хляб.

Да, аз ще ти причиня болка. Да, ти ще ми причиниш болка. Да, ние взаимно ще се измъчваме...но това е човешката участ. Да срещнеш пролетта, това означава да приемеш зимата. Да се откриеш за някого - значи след това да страдаш в самота. (Колко нелепи са тези телефонни позвънявания, телеграми, тези припрени полети, хората се отучиха да живеят, в името на нечие присъствие). В тринайсети век един моряк от Бретан нито за миг не се разделя с невестата си, която е останала да го чака в далечен Бретан. Тя просто е заедно с него. До него. В часа на отплаването си, той вече няма търпение да се завърне при нея, бърза към нея...И аз, без да се боя, че ще причиня непоправима болка, вярвам и се предавам на радостта.

Благословенна градящата зима. Аз не моля да се избавя от болката. Аз моля да се събудя от съня, който ме сковаваше. Не искам повече еднакви, приличащи си дни, в които не си давам сметка за сезоните. Не ми е нужно това безмислено въртене на земята, което не довежда до нищо смислено...Направи така, че да обичам ( да се влюбя), от любов имам нужда като от светлина.

Знам, че си поставям много ограничения, често се отнасям в небитието, оставям се на тъгата...Знам колко задължения, прегради и противоречия нося със себе си...Самото несъвършенство!( съм) Но това е само материя...( ЗЕмност) Нищо, че сега е такъв безпорядък.Ако сте светлина, ще отгледате дърво - (ще отхраните дърво). Любима, колко отдавна не съм произнасял тази дума, тя е по-сладка за мен от новогодишен подарък. Знаеш ли, снощи се почувствах като уморен до смърт черноработник от предградията, който изведнъж е видял как пред него се разстила цветна поляна, през нея ручей, подскача по бели камъчета...Аз тутакси стиснах очи, за да съхраня това видение. Мой чист ручей с бели камъчета, моя пееща бяла вода, любима моя...Антоан


( Писмо на Антоан дьо Сент Екзюпери до Натали Палей - 1942 година)