автор: Elling

Безмълвие се стича бавно
по странна, някак смътна крива,
прецежда се през мен коварно
и плавно във душата ми попива.

Посърва още във зачатие
на мислите крилете неразтворени
и като алчно, алено проклятие
след себе си оставя мъртви корени.

Не вниква даже лъч от светлина
в пашкула, който ме обгръща
и някъде по дъното пълзи вина,
но там не трябва да се връщам.

Животът ми ехидно схоластичен,
отхапва най-последните ми чувства
и ги захвърля, с удар саркастичен,
към мрака, който нищо не изпуска.

Прекършен съм, останал неоплакан,
от хиляди несбъднатости закърнял,
не искам нищо, нито някой чакам -
прозорците съм здраво заковал.

Обаче, сякаш из студа и самотата
на всичките ми тленно-бледни зими,
спотайва се надежда непозната,
че може би... все някъде те има...