автор: edelweiss_95

Стягах багажа си. Беше четвъртък и нямах лекции. Събудих се около 09:00 ч. Бях отворил вратата на терасата, за да влезе свеж въздух. Навярно, ако направя подобно изказване пред човек от балканския край, ще се изсмее и с право. В София и свеж въздух? По-скоро не! Но нека продължа. Странни мисли блуждаеха в моето съзнание и ме тормозеха по някакъв неземен начин. Предполагам, че се притеснявах за предстоящата сесия, до която впрочем имаше пет седмици, ала все пак стресът за мен си оставаше.
От месец не се бях прибирал у дома и с нетърпение очаквах това да се случи. Седмицата бе натоварена. Изпитвах ненавист, която се таеше в очите ми. Бях изгубил интерес дори към музиката, която винаги поддържаше настроението ми и успяваше да ме съживи. Предполагах, че е заради пренебрежителното отношение на новата ни преподавателка в катедра „Съвременен български език”. Тя ме караше да се чувствам като пълен глупак.
Първо заради дисциплината, която водеше и второ заради онази строгост, и важност, която си придаваше, и която в същото време се криеше в непринудената ѝ осанка. Сякаш бе мечтаната преподавателка за всеки студент, ала държанието ѝ спрямо мен беше доста високомерно. Питах се, кому е нужен този цирк. Усещах, че ѝ бях симпатичен, но се правеше на недостъпна. Умело избягваше моите въпроси, които разбира се бяха извън материала.
Всеки път щом погледите ни се срещнеха, изпускаше неволно маркера, с който пишеше на дъската, а друг път се бутваше в катедрата, или в някой стол. При нея часовете минаваха бавно, но винаги успяваше да насочи вниманието на студентите към себе си и към своята дисциплина. Метеорологичната обстановка също оказваше влияние върху психическата ми нагласа. Отдавна бяха завалели късно есенните дъждове. Ноември бе към своя край. Всеки момент се очакваше първите снежинки да затрупат улиците на София.
Мислех, че съм уморен и че ми трябва почивка. Имах нужда да изчистя съзнанието си от сивото, еднообразно и забързано ежедневие. Студентите, с които се сблъсквах по коридорите на университета, ми прехвърляха от отрицателно заредените си частици. Не съм сигурен, дали някой е забелязал, но вече почти не се срещат усмихнати лица, в който и да било университет на страната. Но това е друга тема.
Исках и трябваше да отида някъде сред природата или на театър, или в библиотеката. Едни обичат топлите месеци, други студените. Втори харесват да се пекат на морето, а трети да бъдат завити с одеяло и книга в ръка пред запалена камина в балкана. Такива сме хората – различни, а с нас и интересите ни. Е, аз реших да отида на театър и добре, че се реших. Представлението беше обявено за 19:00 ч.
Докато вървях, във въздуха се долавяше скритата романтика, изписана в израженията на минувачите по улица „Георги С. Раковски”. Бях се запътил към „Народен театър Иван Вазов”. Тийнейджърите и младите семейства, с които се разминавах, ме караха да се замисля, че е настъпило времето, за да започна сериозна връзка в живота си. Един познат ми бе казал, че човек колкото и да се страхува от новото и непознатото, докато не се изправи лице в лице с него, не ще успее, да превъзмогне страховете, които не му позволяват да върви напред.
Винаги са ме наричали Дон Жуан и са ми поставяли какви ли не прозвища. Като че ли бе настъпил моментът, да премина към второ ниво в своя живот.
Влязох в сградата и заех мястото си. Пиесата продължи час. Историята, която пресъздадоха актьорите беше повече от действителна и ми хареса. След като свърши се насочих към изхода. Знам, че изглежда невероятно, но по някаква случайност или не се сблъсках с младата преподавателка, за която споменах по-рано. Беше сложила очила. Явно не виждаше много добре надалеч, но това въобще не се отразяваше на нейната фигура. Отново вдъхваше респект, та дори сега изглеждаше още по-обаятелна.
Поздравих я учтиво, тя се опита да се усмихне, но не успя. Беше твърде горда. Постоях пред театъра и видях познат приятел. Поговорихме и не след дълго се разделихме. Чудех се какво да правя, беше 20:10 ч. Трябваше да използвам градския транспорт, за да се придвижа до хотела, в който живеех. Тръгнах към първата спирка. Не щеш ли пътищата ни с преподавателката се пресякоха за пореден път. Като я видях под спирката, обградена от група младежи, направо изтрещях.
Сякаш в мен се породи ново чувство, което досега не бях изпитвал. Ревност ли бе, или грешах... Щом приближих се провикнах и младежите побягнаха. Госпожицата не ме забеляза, но този път не беше горда, а уплашена. Очите ѝ ронеха сълзи. Дори не разбра, че хулиганите са си отишли.
- Госпожице, добре ли сте? Вижте, аз съм Валентин!
- Вие? Как е възможно, какво правите тук?
- Видях, че са ви наобиколили и реших да се намеся.
- Да, това го разбрах, но защо ме следвате?
- Моля? Да ви следвам? Мисля, че е станало недоразумение. Просто дойдох на спирката, за да хвана автобус към вкъщи.
- И-и, какво, колега? Да не би да казвате, че това е случайност?
- Не го казвам, Вие, току-що сама го изрекохте.
След всичките ѝ думи и изражения, нямаше как да не се разсмея, а тя вътрешно кипеше от яд.
- Но, защо се смеете?
- Защото е очевадно, че днес просто така се подредиха нещата. И по мое мнение, добре че ви срещнах отново.
- Знаете ли, мисля че имате право. Моля да ме извините. Целият ми ден от сутринта започна наопаки, а и сега тази случка, съвсем ми дойде в повече. Сещате се за какво говоря, нали?
- Да, разбирам и приемам извиненията ви! Както и да е. Прощавайте, г-це, но бързате ли?
- Ами-и... не, всъщност да, бързам. Защо ме питате?
- Предлагам, ако сте свободна и ако нямате нищо против, да пием по чаша вино?
- Хм... ами да призная, нямам други планове за вечерта, но момент, нека помисля.
Е, добре, ще дойда. Тъкмо да ви се реванширам, за това че ми помогнахте.
- О, моля ви, всеки би постъпил като мен, а и не съм направил, кой знае какво.
- Не съм съгласна с твърдението ви! В днешно време, не всеки!
- Без повече приказки, хайде качвайте се, да не изпуснем автобуса!
След като се насочихме към ресторант „Amore mio”, закапаха снежинки. Докато вечеряхме, осъзнах, че тя бе причината за моето душевно състояние. Бях влюбен в нея. Вътрешно в мен го отричах и не смеех да го призная. Разбрах го едва тогава, докато тя се хранеше. Спираловидните ѝ руси къдрици, се спускаха върху снежнобялото ѝ лице и подчертаваха сапфирените ѝ очи. Преди това бях срещал какви ли не жени, ала тази бе меко казано съвършена.
Мисля, че тя бе забелязала как я гледам и в някои моменти ѝ ставаше доста неловко. Но пък не спираше да се усмихва на шегите ми. Беше ми ясно, че стената между нас, отдавна е рухнала. Щом приключихме с вечерята, помолих да я изпратя до дома ѝ. Отначало не пожела, страхувайки се да не ни види някой познат студент или колега. Но после се съгласи, тъй като бе късно и не носеше със себе си чадър.
Снегът бе натрупал, а градът блестеше. Докато вървяхме госпожицата ме хвана под ръка. Тогава за първи път се почувствах като английски джентълмен. Не исках тази нощ да свършва. Само ако можех в онзи миг да си купя още един час, за да ѝ се полюбувам, а тя да се смее, несъмнено бих го направил. Ала дойде моментът, в който трябваше да си пожелаем лека нощ и всичко да продължи постарому.
Разделихме се пред входа на жилището ѝ. Преди обаче да отвори входната врата я придърпах към себе си и я целунах! Тя знаеше, че ще го направя и се отпусна в обятията ми.