автор: zebaitel

„На този свят дойде една душа наречена Ида“ – това беше заглавието, това бе картината, която не й излизаше от ума от сутринта. Не можеше да прецени, дали й беше приятно да повтаря изречението и да си представя пак и пак мрачната картина, наистина
мрачна, макар да се твърдеше, че художникът с голямо майсторство и прецизност е смесвал сини, червени и лилави цветове за да накара зрителя да погледне отвъд увисналата плът на седналата жена и едва ли не да види в мътното огледало светлата й душа. Не, не й беше приятно, гадеше й се от сплесканите гърди, от краката на бучки, от месестото лице със смачкани тъмни участъци, но картината си стоеше пред очите й и нито топлите зелени вълни, нито галещите се около стъпалата й песъчинки можеха да направят нещо по въпроса. Продължи да върви навътре, вълните я пресрещаха, бутаха я леко назад, тя разперваше ръце, сякаш да се хване точно за тая, която бе най-настойчива, спираше само за миг и пак продължаваше. Чувството беше страхотно, сякаш водата люлееше не само краката и корема й, а цялата земя. Можеше да върви дълго, тук морето беше плитко. От време на време се обръщаше към брега да погледне раницата и шапката си. Стояха си там. Обърна гръб на вълните и ги остави да я облизват с топлите си езици. Господи, какво би правила без докосването до морето?! И това толкова равно синьо небе – поглеждаш нагоре и виждаш само синьо, не светло, не тъмно, никакъв нюанс, просто синьо. Нима под това небе и сред тази вода човек можеше да си представи как бедрата му заприличват на изровен селски път, а лицето му - на ококорена крастава жаба, като това на Ида?! Пак Ида! А защо не другада Ида, онази с цветята?! Тънките зелени талии и тумбести, лъскави жълти и червени поли на лалетата, синьолилавите елегантни шапки на зюмбюла, фините листа-ръце на лилиума върху клавишите и потропването на балните обувки по паркета?! Пак синьо, червено и лилаво, но приказно, ухаещо на детство, не на плът, която не е започнала да се разлага само защото някакъв безцветен, ужасно досаден инатлив дух вътре в нея не иска да се признае за победен.
Докато отново разсеяно търсеше раницата и шапката си, погледът и попадна на млада жена, която някак неестесвено целенасочено подтичваше по плажа към една групичка младежи. Понечи да се обърне пак към морето и с крайчето на окото си видя как младата жена се спуска на колене до групичката, в която две момичета и едно момче лежаха по очи на хавлиите си, сграбчва крайното момиче, това със зеления бански за косите и започва да го блъска с юмруци по гърба. Всичко се разви толкова бързо, че тя даже не се обърна съвсем към брега, а застина полуобърната и неспособна да откъсне поглед от групата. Не се чуваше какво си казват, но момичето започна да се отбранява, да рита и да маха с ръце, жената се беше вкопчила в нея и я беше затиснала с цялата си около сто-килограмова тежест, и продължаваше да я налага. От някъде притича един възпълничък мъж и започна да дърпа жената за раменете, но тя си беше достатъчно силна и не му се отдаде да я отлепи, спасителят и той се втурна към групата и той я задърпа. Най-накрая момичето успя да изпълзи изпод жената и да се прекатури настрана, а през това време другото момиче и момчето до нея си лежаха невъзмутимо на хавлиите по очи, сякаш около тях нищо не се случваше. Възпълничкият млад мъж отведе жената настрана, дълго се обяснява, гали я по-лицето, прегръща я, тръгна с нея към изхода, всъщност, отиде чак до алеята, като непрекъснато говореше нещо и се опитваше пак да я прегърне. Беше много смешен в залепналите си черни шорти, около половин глава по-нисък от нея. На алеята я остави, притича обратно до групичката, събра набързо нещата си и хукна да я догони. Каза нещо на момичето в зеления бански, но тя стоеше наметнала хавлията върху наранения си гръб и пушеше, и не му отговори. Другите двама продължаваха да лежат по очи. Тази с хавлията поглеждаше изпод разчорлените си коси ту насам, ту натам, но хората бяха вече загубили интерес, никой не я гледаше.
На алеята младата жена дълго оправя черната туника по безформеното си тяло, прибра полепналата по пълничките й потни бузи коса на опашка и без да дочака младия мъж, подкара двойната бебешка количка към изхода на плажа.

-----------------------------------------------------------------------------------------------
„На този свят дойде една душа наречена Ида“ – картина на Айвън Олбрайт