автор: verysmallanimal

Като се улови човек за някоя приказка, все едно права или крива, и край. Стиска, та чак му посинеят пръстите и не дай си боже да му речеш, че туй дет го стиска е само един балон с въздух – жив те изяда!
Тъй е свако Кольо например – откак съм се родил все повтаря две неща – Свещенная Бобария и Сабалента е по-умна от вечерта. Първото го казва всеки път като ядем боб и той пръдне таман посред яденето, а второто – като го накара чина да си умие краката преди лягане. Демек, утре щял да ги умие.
Кой кога си мие краката за мен е все едно, ама за утрото и вечерта не съм съгласен. Все ми се струва, че вечерта е тая част от деня, когато човек, с чисти или мръсни крака, трупа познания за света, осмисля каквото е видял през деня, предъвква го и го туря в малки чекмедженца в главата си – ей тъй, за всеки случай. За тая работа помага някой вестник или старо списание, обаче най-хубава работа върши телевизорът – хем не се зориш да четеш, хем като задремеш, той си приказва без да се засяга.
Гледам, например, оная вечер едно предаване, не му помня заглавието, ама някой си Стойчо го представяше. Ама то страхотия, бе! Говореха отначало за извънземните, дето летят навсякъде, гасят колите и смущават хорската работа. Хем страшно ти става, хем си викаш, вярно, мамка му, така правят тия пезевенци! Помня, едно време, по текезесарско, като подкара Денчо трактора из блока, та чак до оня чепат дъб, дето е в ниското. И точно там, за беля, извънземните вземат,че му угасят трактора. Седи тракторът – тъжен и умълчан, а Денчо се опънал под сянката и мисли как да го поправи. Казвали са ми, че някой път тъй се закучвала работата, че се налагало Керана, на Кара Петко щерката, да ходи, та да му помага. Но то не е лесно, брате – чак до вечерта откарвали някой път – тъй сложна била повредата от извънземните. То тогава, нали прост народ – само една радиоточка слушаше – та никой не знаеше за летящите машини на извънземните, ами вкупом ругаеха и Денчо, и Керанка, че любов въртяли под оная сянка, вместо да изпълняват петилетката за три години.
Докато си мисля тия работи и хоп – ония от телевизора взеха за прераждане да говорят. Ай туй, викам си, вече на нищо не мяза! Будалкат населението, та да си мисли, че сега ако не удариш шестица от тотото, може пък в другия живот да си по-късметлия. Ругая ги аз телевизионистите, ама ме гложди едно подозрение – ами ако е така, а? Ако се преродиш в ряпа – щот си бил мързелив и пръдлив в тоя живот? Или пък – цар?! А?! Бачкал, значи, цял живот, вардел закона като очите си, дори жена си не биел и те ти на – цар се преражда, с всичките му там корони, байряци и каляски. Може бе, що да не може! Като се замислиш – ей на, как хората си кръщават добитъка – чувам оня ден комшията Васко: Стоилчо туй, Стоилчо онуй…Като надникнах през оградата – той си купил прасе. Ама прасе за чудо и приказ – къса зурла, обли бутове и кротко като агънце. Виж го, вика ми Васил, вижго – същи Стоил, не ли? И вярно, имахме един стоил в махалата, умря по миналата година, та той беше такъв дебел и кротък, че и зурлата му беше като ударена с тъпото на теслата. Ами на бай Христо като му се родиха две козлета – близнета, какво стана? На едното му вика Форчо, щото е черно и дребно като Форчо циганина, дет се удави в барата миналата пролет, а на другото – щото е беличко, му вика Пенина трътка. Имало, казват, навремето някоя си мома Пена, от трухчевите, дето я извардил бай Христо (млад бил той тогава) като се къпела в Сънливия вир и тъй се впечатлил, че почел жената чрез името на козлето. Ще рече, народът подсъзнателно се е усетил за прераждането, да му се не види и народа!
Та така – вечерта е бая по-мъдра от сабалента – гледаш си телевизора, а той неуморно налива в селската ти чутура акъл и светоусещания разни, та да не се срамуваш, като срещнеш някой гражданин. И да не се плашиш, щото е помъкнал Смартфон или Айфон, ами гордо да му кажеш: Ай сиктир бе!