автор: edelweiss_95

Конете, изпотени и забързани, се спускаха по отвесния склон от към южната страна на Аллагюне1. Техните водачи, отдалеч се виждаше, че са уплашени. Бай Койчо и внукът му, следваха дирята на голям глиган.
Като излязоха на хълма, се поспряха. По вида на двамата мъже, които наближаваха към тях, можеше да се отгатне, че са дървосекачи. Непознатите се поздравиха, но ездачите действително бяха стреснати.
- Здравейте бе, момчета. – подзе бай Койчо.
- Мераба, чичо.
- На къде бързате толкоз?
- Зарад кобилата бързаме, чичо. Оставихме я в буковата гора, че е бременна. Пък може вече и да е родила, а и друго има, дочухме нещо неприятно. В Средно село голям кахър2 ги сполетял.
- Що бе?
- Страшна работа, чичо. Вълци!
- Ба-а! Вълци? Че то останаха ли тука?
- Имало, цели три. Най-големият, един черен, очите му били зелени, чичо. Знайш ли, как светели у тъмното?
- Бре-е-х! Вий ма шашнахте бе! Я слезте, слезте. До́бре, дай им малко ракия да глътнат, да им се поуталожат нервите. Ха, седнете сега, момчета, пък кажете.
- Как ти е името, чичо?
- Койчо ми викат, пък туй внука ми Добри.
- Слушай сега, бай Койчо да ти разправя. Преди три седмици почнали една подир една да изчезват от кравите в Средно село. Ха една да изчезне, ха друга и ей тъй, ден подир ден, общо пет крави изчезнали. Ходили, търсили ги, чак до Глоговец стигнали -оттатък балкана, ама нищо не намерили. Ни следи имало, ни кости.
- Че то, туй страшно бе. А-а-а, ние, с моя Добко, няма да я остайм тъз работа тъй.
- Е, хайде, бай Койчо, ние ще вървим вече, че взе да мръква.
Мъжете станаха и потеглиха. Бай Койчо и неговият внук тръгнаха подир тях. След малко се чу вой. По всичко личеше, че вълците са наблизо. Двамата ловци се бяха приготвили. Неочаквано, долетя ехо.
- Помо-о-о-щ, помогнете-е-е.
Младежът се забърза. Насочи своето оръжие, но животното побягна. След малко изскочи нещо бяло иззад храстите. Прозвуча, едно мощно ба-а-ам. Пушката бе повалила един бял вълк. Щом приближи, Добри разбра, че е млада женска. Дядо му бе избързал по-напред. Изведнъж и неговата пушка гръмна. Черният вълк, със зелените очи, бе повален успешно. Дядо Койчо остави животното и се приближи към дървосекачите.
Зарадвани, със сълзи в очите, мъжете подсушаваха малкото конче, което току-що се бе появило на бял свят. След малко дойде и внукът на дядо Койчо. Той също бе зарадван, но същевремнно с това и тъжен. В ръцете си носеше едно малко, стенещо вълче.

_________________________
1 Аллагюне – Висок рид в Средния Предбалкан; от тур. - Бог Слънце.
2 кахър – тревога, скръб