автор: LIANIK

***
Баба Сийка място не можеше да си намери от радост, че няма да затворят Георги. Старата жена така се замота, че чак свят и се зави и едва не падна.
- Добре ли си? Не хубаво ти стана, май?Чакай подпри се на мене! – заговори Георги и я подхвана през раменете.
- Недей, чедо, добре съм! – отвърна жената.- Само дето старческото ми сърце от толкова вълнения подрипка много.
Момичетата бяха спрели да плачат, но все още не изпускаха чичо си от поглед и близо до него стояха. Баба Сийка се окопити и успя да се застопори подпряна на тояжката си. Мика още стоеше по настрани, все още някак не можеща да разбере , дали да се радва или да плаче, за да успокои натежалото си тяло от напрежението на преживяната тревога.
Най-после си тръгнаха полицаите. На изпроводяк Велко Мерника прегърна здраво Георги и рече:
- Със здраве брате да си останеш! Да не забравиш като идваш в града да се обадиш!
- Няма! – отвърна му онзи.- Прати много здраве и от мене на когото видиш от другите!
- Ще го сторя. – усмихна му се Мерника и като се наведе по-близко до ухото на Георги, прошепна му: - А, ти не се колебай! Покажи и на твоята жена, какво има вътре в теб и сам ще видиш колко е сладко, когато човек има такова съкровище да го топли!
- Не ставам за това…брате! – тихо му отвърна Георги и метна поглед в страни, където го чакаха Мика и децата.
Велко се засмя, прегърна го здраво, потупа го по гърба и с топло приятелско чувство за последно преди да се разделят рече шепнешком:
- Ставаш, ставаш! Стига да имат очи да видят това, което правиш! А мене ми се струва, че тези хубави очи гледат,а и виждат, това, което ти не смееш да изкараш на бял свят.
Георги изпрати приятеля си, стисна ръката на кмета, който му отправи покана да се видят на по чашка,някой път и да говорят нещо си по работа. Време беше да се прибира, но хем му се искаше, хем нещо го спираше. Какво ставаше с него той сам не знаеше. Някак сам осъзна, че „женското царство” за което говореше приятелят му, наистина беше станало целият свят за него.Как плачеха само децата, а и баба Сийка, как мило си го нарече „Синко!”. А Мика? Мика му беше като шрапнела в рамото му, един път влезнал, дори и да го бяха извадили, още чувстваше как го боде и мира не му дава раната, понякога от времето, а понякога от нещо друго. А най-лошото беше, че сърцето му си беше на мястото и някак по-силно и по диво туптеше. Не го плашеше това пусто сърце, споменът за едно време и за стъпкването в прахта. И нито омайничета, нито други китки му трябваха на него, стига две сини тинтяви да го гледаха, така, както той усети да го гледат по-рано.

***
Чудеса! Чудеса по света колкото щеш! Обрати, още повече, човек може да види по широката и пъстра земя и за съдби тежки да чуе, а най - хубавото е, когато човек сам усети красивото върху себе си, сладкото в устата си, и да му стане пълно и нежно на душата. Това правеше доброто с хората, а любовта разтваряше свитите сърца, радостта пленяваше душите. Дни, седмици или години можеха да минат и човекът да не може да спре ходът на времето, колкото и да се опитва. Но въпреки тежкият труд, въпреки лошата съдба и самотата, които всеки поне веднъж в живота си преживява, докоснеш ли се веднъж до споделеността и има ли къде уморените ти очи, огледало на цялата вътрешна, твоя вселена, да се умият в погледа на други две, чрез образа на самите тях, но през призмата на друга човешка вселена, то тогава всичко е сякаш един нов свят.
Снегът тихо се сипеше над още дремещото село. Някъде в далечината се чуваше лай, после се обади вълк, заблудил се или приближил до крайните къщи да търси храна. Георги се събуди. Малката печка в стаята още тлееше. Навън белотата беше завила с топло родопско одеяло света. Той тихо се извъртя, ръката му нежно се опря о гърба на жената, сега обърната към стената и спяща. Под дланта му трепкаха вълни – нейното сърчице беше живо и не спираше ритъмът си. Георги въздъхна, отпусна се, тревогата му леко се разполови, но все още не се чувстваше спокоен. „Тя е добре! Добре е!” – само си повтаряше той. Нямаше температура, сърцето и имаше постоянен и нормален ритъм, кожата на врата и не беше гореща, значи, нямаше треска. Това му бяха казали бабите да гледа, след като помогнаха да се появи на бял свят малкото, червено и сгърчено момченце, спящо повито в кошчето.
В ума на Георги се завъртя времето и като часовник върнат назад преминаха дните. Спомни си той деня, когато се прибраха от кметството. Мика сякаш се беше затворила в себе си. Мислеше си, че не се беше лъгал той в това, което видя в нейните очи, но тя нищо не каза, просто започна да се дели, не само от него, но и от децата. Нежна усмивка заигра по брадясалото му, уморено лице, когато в ума му изплува картината, случила се същата вечер на онзи ден. Той беше помислил, че вече са си легнали и криво-ляво се беше опитал на промие ръцете си, но гърба го болеше, а нямаше как да види какво е положението там без огледало. Но Мика се беше появила на вратата с парцали, превръзки и кутийки в ръцете. Той стана и се опита да прикрие голотата си, като наметна на една страна съблечената си риза, но тя го спря:
- Всичко трябва да промия и да го намажа с мехлеми. Сядай, че си висок и не мога прав да те превързвам и лекувам.
Не, тя не го гледаше, но думите и бяха пълни с такава тъга, но едновременно и строгост, че той просто отново седна на мястото си. Остави я, каквото е решила да прави. Само за момент беше трепнал, когато тя махна ризата и под хладния въздух и на светлината на лампата светна дългият, набразден белег, преминаващ през рамото му и надолу по гърба.
- Боли ли те? – тихо го бе попитала Мика.
- Не! – рязко и отвърна той. Само че, тя не му беше повярвала. Не само набразденото, червено месо на белега, но и ожулването и посиняването от удара точно до него и говореха, че този мъж изпитваше силна болка при движение.Тя бавно беше започнала да промива, подсушава и после с нежни движения нанасяше някакъв мазен мехлем. Там, където пръстите и докосваха набраздената кожа, всичко по тялото на Георги настръхваше и сякаш тези докосвания вършеха чудеса.
- Боли ли те много силно? – попита го тогава, някак, несигурно Мика, усетила почти недоловимото трепване под ръцете си.
- Не…вече,… не. – колебливо и беше отвърнал Георги. И този път не беше излъгал. Нежните женски ръце сякаш като мехлем бяха премахнали болката му.

Зимата беше дошла, първо студена и дъждовна, а после всичко беше посипала със ситен снежец. Земята се скова и сгуши под новата си премяна и дните се занизаха монотонно в белотата на снежните преспи. Георги не се натрапваше, но присъствието му винаги се усещаше. Тялото на Мика наедряваше и личеше си вече, че времето наближава на бял свят да се роди още един човек. Баба Сийка често ги посещаваше, не я спираше ни студ, ни сняг. Всеки път, когато ги посещаваше, Георги я изпращаше до тях, за да бъде спокоен, че жива и здрава ще се прибере. Виждаше старата жена какво става с двамата.И децата, и те милите усещаха, че нещо не е наред със стринка им, но мълчаха. Най-вече баба Сийка усещаше тихата горест у снахичката си. И тя беше жена, и тя някога е била млада, и затова разбираше мъката на Микините очи. Ама, разбираше и друго – търпението и мълчаливостта на Георги не бяха от нежелание. Имаше си нещо у това момче, което го спираше да иска и пита, това що всеки можеше да види, че гори в очите на младата му невеста. Ама и друго си знаеше старицата, че всичко щеше да се оправи, без чужда хорска намеса, само Господ малко трябваше да побутне и всичко щеше да си влезе, там където му е мястото. Ама Господ Бог си имаше много работа по тази разорана земя, затова време трябваше, догде му стигне до ухото простата молба на една старица.

Мика не спеше. Сковано се стискаше да не се издаде, че е будна. През затворените и клепачи едва се процеждаше топла бисерна влага, а цялото и лице от срам гореше. Какво беше доживяла – мъж да я изражда и да я гледа*( в смисъл да се грижи за нея). А тя само тегло му беше добавила – и нея сега, и малкото да са му на врата, като камъни! Идеше и да вие от мъка, да трие мръсното в себе си. Откакто сърцето и почти се разкъса от страх и тревога, че ще го затворят заради нея, вече мира нямаше. Не смееше сама да излиза по улиците, да не би друг като Плявата да се появи, че един път се отърва Георги, ма втори…Загръщаше се в износените си дрехи и протритото кожухче, да не се вижда нищо, що може лоши очи да привлече. А, той…! Той се сърдеше, мълчаливо, но все пак… Цял месец сигурно го беше болял гърбът, но не и даде повече да го докосне. А тя едни дрехи не можеше да изпере, като хората. Натежа и бързо коремът, а и тесни и идваха дрехите. Опита се малко да ги отпусне, но пак се опъваха. Не бяха направени тези дрехи за трудни жени. А, той един ден, взе че и донесе от града палто – модно, топло, широко, с две копчета отпред. Колко ли струваше да се купи такова? А, той просто го остави на масата и каза :
- За теб, да не ходиш гола по пътищата.
И сякаш това още повече разрани женското и сърце, и стрела се заби дълбоко в нея. Нищо не можа да му продума. А и какво да му каже? Не стигаше едно „Благодаря!”, не стигаше даже и „Бог, здраве и живот да ти дава!”. Как се отвръщаше на това? Стискаше се тя, нито да мисли, нито да и се присънва храна. В такова зимно и диво време, липсваше само да хукне Георги да търси нещо, що трудно се намираше. Но понякога се сещаше за рачела. Искаше и се да се научи на есен как се прави такъв златист, точещ се и сладък, че да е от тикви. Щеше да пита баба Сийка, да и покаже, как се прави. Само така радост може би малко щеше да му върне. Така щеше да го зарадва, друго за него не знаеше – какво обича, какво мрази…Той беше като планината през зимата – негостоприемен, затворен и студен, но винаги присъстващ и сякаш те заобикаля, но те пази.

Следва продължение...
________
Бележка: Извинявам се на тези, които с нетърпение чакат края на разказа, но седмицата ми премина в много ангажименти и почти нямах време да пиша или да чета и коментирам кой знае колко. Пускам това, което е готово. Ще се опитам да оправя и останалото и да го кача до неделя. Поздрави от мен и благодаря на всички, които четат и коментират. :))))) И разбира се на администраторите и редакторите, които имат търпение да одобряват текстовете ми.