автор: secret_rose

Разбрах, че съм станала почти туркиня в момента, в който започнах да запарвам чай само за себе си.
Беше един от онези лениви, разточителни следобеди, изпъстрени с аромати и лепкави динени семки, мъркащи по дуварите котараци и трептяща наоколо мараня, която можеш да докоснеш, въздухът бе влажен и тежък, а книгата до мен - отегчителна. Нахлузих чехлите и излязох. Тишината навън бе приседнала мързеливо под сенките и не помръдваше, не се виждаше жива душа, с която да разменя две думи. Запътих се към близкия бакалия, размених няколко монети за кутия студен чай и поех из тесните сокачета на махалата. Беше ми тегаво и не се радвах на дивните ухания, които ме съпровождаха. Анталия в този ден се оказа непоносимо тиха. Сезонът беше слаб, да, нямаше ги пъстрите тълпи туристи, плиснали навсякъде да придобиват сувенири, впечатления и фотоси, отсъстваше така успокояващата гълчава на групите, изсипващи се от автобуси за да разгледат римската баня в Гюрсу. Замислих се за миг защо ми липсват, нали всъщност толкова лелея тишина. Тишината е най - скъпото удоволствие на този свят. Но не - аз не намирах успокоение в нищо.
Минах край малко поточе, заградено с дървена оградка и седнах в парка. Скоро ще настъпи есен, а този парк няма да зазлати дори едно листо - сама се намръщих на хаотичните си мисли и хвърлих чая в кофата за смет. Вече беше наложително да разбера какво ме тормози. Ако този град, морето и разточителната красота наоколо не ме омайваха както винаги, навярно се задаваше проблем.
В ума ми изникна разговора с Нериман ханъм от преди дни. Тази жена бе удивителна. Винаги, когато и гостувах намираше чай и думи за мен, порция успокоително или още по - неочакваното късче изумление, с което ме гощаваше, заподозреше ли ме в апатия. Беше прехвърлила петдесетте, но имаше свежо лице и младежки очи, винаги искрящи игриво.
- Какво толкова му се чудиш? Нима султанките и джарйетата са се оставяли на случайността? Знаеш ли каква борба е било да бъдат забелязани в това море от развълнувана красота. Да си изкусителен е древно изкуство. Пак си забравила да лакираш ноктите на краката - непростимо!
Бърбореше, докато подреждаше фините бадемови курабийки в чинийка и наливаше чай.
- С бергамот е. А за вкус ще му щипнем и малко качак - ето така - мургавите и пръсти прихванаха мъничко от бурканчето и стривайки, насипаха добавката в чайника. - После и две розови пъпки, за аромат и благодат. Може и карамфилче да пуснеш. Но никога не прекалявай с уханията, иначе ще заприличаш на лепкава, сиропирана баница по украинска рецепта.
Расмя ме. Всеки знаеше, че украинчетата по улиците се труфеха и контеха с цел, но пък тя самата ми запарваше чай, качена на домашни чехли с ток няколко сантиметра.
- И какво за джарйетата?
- Как какво! Били са десетки, натръшкани като в консерва, а падишахът бил на диета! За да бъдат забелязани са изучавали изкуства - прелъстителен танц, свирня на уд, смесване на различни мазила и аромати. Война е било, война! А ти си се вторачила в тишината. Няма полза от нея, няма. До бог не се стига с молитви, мъж само знае пътя към него.
- Аз мъж си имам.
- Я?! И сигурно не е падишах? Докато разсъждаваш така, някоя украинска джарйе ще ти го омае.
Тази жена притежаваше неподражаем талант да ме разсмива, разплаква и очарова едновременно. Непрекъснато говореше, навярно защото живееше сама и често и липсваше компания. Дългите вечери след работа в поликлиниката, самотното присъствие пред малкия екран, единственият комплект прибори за вечеря. Та тя нямаше дори котка, но винаги беше фризирана и докарана, независимо по кое време я изненадвах. Спомних си, че и в слънчевите неделни дни, когато слизаше долу с чайник и кутия банички, и се присламчваше към жените, насядали на тревата, винаги беше направена, нагласена, докарана. В един такъв ден бе донесла на седянката книга за Латифе ханъм - съпругата на Ататюрк и дълго ни чете от нея. Не може да си успешен, ако не ползваш всички похвати и инструменти, с които те е дарил Аллах, но по - важни са намеренията. Ако намеренията се ограничават до чистотата и реда в къщата, значи си губиш времето. Дали няма да ти е по - интересно да омаеш главата на някой значим и да внесеш промени в по - широк спектър? Я погледни Латифе ханъм - благодарение на нея днес си облечена така, можеш да четеш и да си вееш красивите букли на всеослушание.
Нериман хамън наистина ме веселеше неудържимо. Жалко, че вече не живее тук. Наложи и се да замине, за да се грижи за внуче.
Без да осъзнавам съвсем действията си, изпънах гръб, извих глезен и вирнах брадичка. Малките движения моментално приковаха погледите на минувачите. Беше изумително как реагират хората. Според Нериман - и тълпите. Според нея изобщо бе в ръцете на жената да създава и унищожава религии, държави, светове. Просто глезен, мек, като лунна светлина, с проблясъци по ноктите и достатъчно дискретен, за да върне безкрайните тълпи жужащи хора по улиците на притихналия град по силата на въображението. Тук вече се смеех с глас, но забелязах, че забулена с тюрбан жена ме гледа странно. Подръпнах полите на роклята си и се обърнах. Нериман само дърдореше. Всъщност тя бе толкова далече от образа на еманципирана жена, колкото беше възможно. Бе принудена да се труди, за да може да поддържа навик и определен стандарт на живот, но помня с какво лежерно мечтание споделяше епизоди от времето, когато е била омъжена и по цял ден е е сменяла копринени халати.
Повървях още десетина минути и се прибрах. Настроението ми тъмнееше като буреносен облак. Нямах желание дори да пиша - нещо немислимо за мен. Нериман твърдеше, че трябва да открия в себе си страст, и аз доволно бях решила, че страстта ми е писане. А може би бе оцеляване? Дългите години, преживени под сутрешния писък на безброй минарета ме бяха научили да мълча, да пиша, да пиша и да мълча. Страст бе и да приемам с любопитството на очаровано дете всичко случващо ми се, така, сякаш съм попаднала в пъстра приказка на източен мъдрец. Да притихвам и да наблюдавам, без да искам да променям. Намеренията... Ето, да - намеренията. Намеренията ми понякога се ограничаваха до големия пакет брашно в шкафа, който да измъкна и разсея навсякъде из кухнята, докато впивам пръсти в пухкавата мекота на тестото за банички по украинска рецепта. До тъничката, влажна ципа на свареният картоф, която след малко щях да прихвана и докато духам по пръстите си, да изтегля, без да наранявам целостта му. И горещината. Особено горещината. Или звукът от разкъсването на жълтъка, аромата на семената, с които ще го смеся, за да потопя пръсти в него и да поглаждам дълго и замечтано готовите пирожки, той да поеме в тях, но и да се задържи, а после да свети от хрупкавата им коричка. Капва се и мъничко от онзи домашен, нерафиниран зехтин от сергията на бабите на пазара, за да омекоти и да придаде толкова приятния, сатенен гланц при печене. Захапах праскова и оставих сока, потекъл по кората да полепне по съзнанието ми. Страст. Нима не е всичко страст, целият ни живот, всяко намерение, движение или мисъл. А какво за удоволствието от преживяването? Къде остава то, ако през цялото време ще трябва да балансирам върху идеята, че домашният ми падишах ще ме отведе до небесните селения на крайната ни цел. Будистите твърдят, че не е важен краят, че се случва постоянно. Важно било пътуването до там. Но наоколо нямаше будисти. Просто трудно биха се интегрирали в твърдата представа на Нериман за еманципация, сред уханните воали на тумба харемски джарийета. За Алиенде пък тя е абсолютна глупост. Само удоволствието има значение. Човекът е хедонист, колкото и да не го признава. Няма по - важно нещо от сетивното усещане по небцето, предизвикано от овалната твърд на идеално узряло за поглъщане гроздово зърно. Нима ако се еманципирам бих запомнила съвършената му форма? Може да се оцелява и ласкаво.
Докато вадех парещата тава с пирожки от фурната си спомних за страстта на леля Леман да върви дълго до петък пазара в края на крайбрежната улица, да избира внимателно и една по една шушулките грах, които после ще разстели върху вестник на плота на кухненската маса в дома си. Ще си запари чай, ще включи радиото, ще намери канал с любима музика ала турка и ще седне да изрони зърната, за да ги прибере на порции за готвене за зимата, в град, в който зима никога не настъпва. Но пирожките ухаеха неустоимо - ето ти страст - и аз махнах с ръка към натрапчивите мисли в главата си. И без друго из зад завесата, с ръка на уста се подхилкваше застаряващата вече Даря Павловна - една героиня, родена в някой от уханните майски дни на 2012 - година, в която толкова обичах да пиша. Тя винаги се подхилкваше, особено станеше ли дума за страст и намерения. Беше спокойна само горе на втория етаж на голямата си дървена къща, между рамкираните фотографии на непознати дворянски лица от 17 век, фалшиви яйца на Фаберже и понащърбен кристал. Да обяснявам на Даря Павловна, че целта на живота ми не се ограничава до нейните представи за Аврора бе равносилно да убеждавам леля Леман, че според Барбери любовта е плод на възхитителен порив, а пътят на будистите стига до единствената възможна дестинация - смъртта.
Загледах се в картината на стената. Репродукция на турски хамам. Дъщеря ми бърчеше нос всеки път, щом я погледнеше и отказваше да забърше стъклото от прах. Неуморно, всеки ден предлагаше да я заменим с портрета на любимия и кон, който бе нарисувала в един дъжделив следобед в "Казабланка". Отказвах, разбира се. Толкова страст не е здравословна. В домът ни от всяка стена ме гледат само коне. Но ме впечатляваше вкусът на модерните туркини да се отдават на нещо без остатък, точно в този момент, в сега, не като леля Леман, която бродеше неуморно в тъмните пространства на миналото, нито като Даря Павловна, поела вечният път на издирването на истинската Аврора. Те някак... успяваха, да, успяваха да стоят на краката си с лакирани нокти точно тук и да балансират без умора на чехлите си с високи токове. Повече от интересно бе, че успяваха да го правят за себе си, въпреки приказките за падишаха. Та нали бяха потомки на онази толкова прекрасна идеология за вечната любов и пробиването на стъкленото небе над главите им, както ги учеше Мевляна, а той от своя страна бе потомък на един неустоим виночерпец и даже на още един - старият или първият - Халладж - и Мансур, разпнат като нашия Христос заради убеждението си, че е Бог. А богове под път и над път. "Малки богове", големи богове. Единствени богове. При толкова много богове всеки съсед е пътека към истината - Нериман трябва да е пропуснала да се досети.
Настроението ми клъвна аромат, изтеглен от препечена пирожка и се понамести. С умът не беше така, той бе твърде непостоянен. Понякога се успокояваше с шоколадова глазура, друг път с книга. Още преди да осъзная мисълта си станах и посегнах към томчето на плота. "Плътта на дзен, костите на дзен". Зачетох.

Фурната звънна и последната тава с украински пирожки изскочи на плота. Отделих си най - крехките и розовеещи с тъничък, нежен гланц. Бавно, много бавно включих електрическия чайник, насипах чай, щипнах малко качак, пуснах с два пръста розови връхчета вътре и го запарих. Отнесох чинийката с пирожките и чашката чай в градината и седнах с притворени очи да поема избухналата феерия на залеза. Някъде в периферията на зрението си съзрях градинаря от съседната вила - чистеше окапалите листа на райските ябълки. Заметнах доволно глезен.

@--;--
Из малките ми разкази от Анталия за списание "Diva!"