автор: LIANIK

***
В късния следобед малката групичка най-после стигна до края на селото и се спря пред портата на къщата. Георги отключи и влезе първи. Следваха го двете момичета, а най-отзад вървеше Мика. Младата жена не смееше да вдигне поглед, дори към гърба на човека, който вече и беше съпруг, камо ли към лицето му. Чувстваше се някак безсилна,притеснена и всичко и беше свито.
Искаше и се да му благодари, но не знаеше как да го направи. Той беше там, но като от камък – студен, мълчалив, гледащ те с пронизващ поглед. Къщата беше хубава и отвътре, не само отвън. Искаше само малко почистване, да се постегне тук-там и спокойно да се живее в нея. Дворът беше голям,а през малка вратичка се излизаше в друг, който беше ограден с плет, почти до реката. Там имаше изоставен курник и оградено за животни, дори прегради от клонки и подслон за овце. А земята край реката беше плодородна. Можеше да се сеят тикви, зеле, пипер, меродия, за да има какво да се яде. А от тора на животните щяха да се „сиропират*” и да се раждат едри плодове.
Мика тихо въздъхна и обърна поглед отново към Георги. Той тъкмо отключваше външната врата на къщата.
Георги влезе и остави катинара с ключовете на масата. Огледа се, всичко си беше така, както го беше заварил, и както го беше оставил, когато тръгна сутринта. Остави вързопът с чеиза на скрина и без да се обръща рече:
- Вода има в стомната. Стаята отсреща ще е за теб и момичетата. Те, нея си знаят най-добре, защото и преди си спяха там. Аз ще съм в другата стая по стъпалата нагоре. Няма за какво да ме търсиш, пък и аз няма за какво да го правя. В долапа има малко хляб и сирене, да се нахраните.
После Георги изкачи трите стъпала и се мушна в коридорчето, където преди беше стаята на майка му.Там той влезе и се затвори, сякаш не само от света навън, но и от себе си и от това, което назряваше дълбоко в мъжката му душа.Георги избута оставените дрехи в ъгъла и приседна на леглото. Дори не знаеше какво да мисли.” Сега какво да правя? По-добре нищо. От мен, каквото си изискваше го направих.„ – замисли се той. Прибра момичетата, намери кой да ги гледа и да им обръща нужното внимание. Това беше достатъчно. Вече можеше просто спокойно да си живее, докато му дойде и на него краят. Обезверен беше Георги. В него нито чувство, нито желание имаше вече да се мъчи да се харесва или да създава нещо. Искаше му се просто като свещ да изгори и да се претопи като восък.Просто така - да му свършат дните и край, да се сложи похлупак на всичкото му. Освен чернотата на живота, болката и смъртта нищо хубаво не беше видял от младостта си, та до сега. Когато беше дете, може и хубав да му се беше струвал света, но сега, всичко „посипано” му беше като в прах и мъгла и нищо не го блазнеше.
Мика остана сама с момичетата в стаята. Огледа се, колкото да има представа кое къде е, после прибра настрани ключовете от масата, избърса я и отвори долапа. Вътре в една паница имаше сирене, а в кърпа беше завит хляб. Намери още малко шарена чубричка и в пръстено бурканче чушки в разсол, които още можеха да се ядат. Всичко постави на масата, но ясно и беше, че тази храна няма да стигне за тях трите, камо ли за него да има. Но той не искаше да яде, а за момичетата пак беше малко. Е, тя и така последно време гладна все си лягаше, не и пречеше и сега да е. Нареди масата за момичетата и рече:
- Пенче! Раде! Хайде, леля, елате, та да хапнете! Утре ще го мислим повече. А и уморени сте вече.
Децата седнаха на масата и в мълчание започнаха да се хранят.Те бяха свикнали да изпълняват веднага заръките на старите. Откакто баба им умря, леля им все ги хокаше, ама нямаха друг по-близък. Но сега чичо им беше жив. Те много бяха слушали за него, но не го помнеха,защото са били много малки, когато е тръгнал на война. „Повече и от баща Ви, ще ви е той закрила. Тих, усмихнат, добър и човечен, макар и раним е, но никога няма да ви предаде и остави на произвола.” – така им казваше майка им. А баща им, се смееше, но винаги потвърждаваше казаното. Виждаше се, че много тъжеше по своя брат и често казваше:
- Той си е моето сърце, неделим е брат ми от моята душа. А кой се отказва от сърцето си, особено като е такова обичливо и добро?!

Мика, огледа наоколо, развърза вързопа и изкара това, което баба Сийка беше дала, като „за чеиз”. Имаше покривка, везани кърпи и премяна. В едно парцалче беше завързана пара.„ Ех, майко! В тази беднотия и това ли успя да укриеш, че да дадеш!” – тъжно и стана на Мика. Не беше лоша жена нейната свекърва, но и тя зор виждаше. Опаки бяха другите и снахи, ама и времето беше такова – „озъбено”. Лоши бяха станали хората в тази немотия. Всеки дърпаше към своите си деца да има и на всеки му се свидеше коричка хляб да подаде на друг, дори и близък да му е. „Като нямаш защита, така е, мама. – тъжно и беше говорила баба Сийка.- Я вече за нищо не съм и не мога да се опълча, сама виждаш! Трябва ти човек да се опреш и в мъка, и в радост на него.”
Поне Мика имаше избор за това за кой да се венчае. Други и това нямаха. Отдъхна си тя, че Георги се съгласи, защото като се сетеше за другия, тръпки полазваха по нейното тяло от погнуса и страх. Лакоми очи имаше Плявата, и дори да не те докосваше той с ръцете си, пак човек се чувстваше омърсен от вниманието им.
За де не мисли колко е уморена, а и гладна тя и детето, което растеше в нея, Мика намери стара харманска метла и започна да мете. Тупаше, махаше паяжини, отвори прозорчето, че да влезе въздух в стаята. Децата през това време се бяха нахранили и тя ги прати да спят в проветрената вече стая. Не искаше да ляга още. Имаше нужда да се раздвижи, да не мисли какво я чака оттук нататък.Не искаше и въпроси да си задава, нито да търси отговори, които не знаеше. Мика дори не обърна внимание как навън месецът вече преваляше, а на хоризонта просветля. В един момент просто постилаше изтупаната черга пред вратата, в следващия, тя лежеше на земята, изгубила всичките си сетива.
Малката Радка я откри, защото я беше събудило нещо. Уплаши се детето. Толкова хора беше загубило, а сега и това! Дори не се замисли, а тичешком изкачи трите стъпала и се втурна при чичо си в стаята:
- Чичо? Ставай, бързо че леля Мика не мърда!На земята е легнала и…- изрева се детето. Георги спеше и при тропота и рева се изправи готов да убива, като че ли пред него враг беше застанал. Фокусира поглед и после се отпусна разбрал, че това е едно от момичетата.
- Какво става! Кошмар? – запита с дрезгав от съня глас.
Но детето така се разрида, че той скочи. Ставаше нещо! Живота на бойното поле го беше научил да съобразява бързо.
- Повтори, но по спокойно! – опита се да я успокои той, а Радка просто извика:
- Леля Мика е долу на земята и не мърда! Не искам и тя да умре! Не искам…- Георги повече не чака. Изскочи като луд през вратата и за секунди се намери на колене до падналата жена.Тя дишаше, но съвсем леко, устните и бяха побелели, лицето бледо.Георги бързо се изправи, разтвори долапа, но чак като го направи се сети, че нямаше какво да намери в него. Сети се, че като беше трудна с Пенка и Велика беше губила съзнание от недостиг на захар. Така беше казал лекаря, когато я беше прегледал, а и после сам Георги се беше убедил, че човек му ставаше недобре, когато е гладен или не стига нещо, за да функционира правилно тялото му. Само за миг спря вторачен блуждаещо някъде в белите олющени стени, и после обиколи разстроеното дете, което го беше последвало, и отново се забърза към горната стая. Вързопът беше отново развързан. Георги извади това, което му трябваше и се върна в долната стая, където все още хлипаше Радка. Пенка и тя се беше събудила и стреснато гледаше от прага на другата стая. Георги клекна на колене, взе главата на Мика и я повдигна към себе си. Пръстите му загребаха гъстата кехлибарена течност и мушнаха сладостта между бледите женски устни. „ Хайде! Хайде, не ме оставяй сега тука сам!” – нещо крещеше отвътре на Георги. И той сам не знаеше какво, но нещо още по усърдно го караше да бута сладкото в устата на припадналата жена. – „Хайде, не си само ти…и детето с тебе ще си иде, ако се предадеш!”
Най-после цветовете на синята тинтява, отново блеснаха срещу чернотата на тъмните опушени като изгорял въглен мъжки очи. Страните на Мика леко придобиха цвят и сякаш чак сега, Георги пое свободно дъх. Не бе усетил кога беше спрял да диша, но това сега нямаше значение, защото каменната обвивка се беше разпукала и наполовина свлякла се, от мъжкото му сърце, което сега туптеше, подгонено от страх като зайче от ловец.
Мика едва фокусира лицето на мъжа и сърцето и подскочи. Опита се да се изправи, но силните ръце здраво я задържаха.
- Не ставай още! Ще те пренеса на леглото, но не се движи рязко. Сега друго няма какво да ти дам, но рачела ще свърши работа. – заговори Георги и нежно подхвана и вдигна Мика на ръце. Остави я в горната стая, като постави още възглавници около нея.Мика не смееше нито да помръдне, нито да каже нещо. Виждаше се,че лицето на Георги беше сгърчено от някаква ярост, сякаш всеки миг щеше да избухне. Но той мълчеше. Остави я само за малко, колкото да донесе бурканчето със сладко и една лъжица. Остави ги близо до леглото. После я погледна под свъсените си вежди. А тя цялата затрепери. Мика се научи рано да усеща кога на мъжът и не му се нравеше нещо. Видеше ли го такъв тя знаеше, че Бончо всеки момент щеше да я хване за косата и да опъне главата и назад. После с напоения си от спирт дъх да и каже, че няма думата и да я замъкне в стаята, а после…
Само че нищо не стана така. Георги само поседя прав,отвори прозорчето, за да влиза хладния въздух и избута застоялостта,а после извика децата да стоят до нея. Мика само видя прегърбените му рамене как се свиваха, когато той затвори вратата след себе си и излезе някъде из двора. Стъпките му отекваха тъжно и самотно по камъните, припрени,твърди, сякаш не крака, а колове се набиваха в земята.

***
И този ден беше дъждовен. Ситна, мокра мъгла се стелеше над реката и лепнеше върху полуоголените клонки на дърветата. Тъжно беше времето, сякаш и то в унисон с чувствата на мъжа, седящ прегърбен върху изгнилия дънер.
След като Георги излезе от къщата, дълго обикаля из двора, но накрая приседна близо до реката. Водата тихо ромолеше, виеше се край белите камъни, очертаваше формички и подминаваше по пътя си. „ Ако можеха и мислите ми като водата, ей така да изтичат и да не се повтарят.” – помисли си Георги. Нямаше представа какво му стана тази сутрин, когато видя жената на пода. А и детето как ревеше, сякаш го колеха.Той се почувства толкова безсилен, и сякаш лош човек беше, защото, въобще не помисли дали храната, която на него му стигаше, за другите е достатъчна. Какво трябваше да стори сега? От къде да започне? Не му се говореше! Не му се питаше! Нищо не отбираше от обикновен живот, само от войниклъка, от тежката работа и от това да гледа ежедневно смъртта в очите. „Половин човек! Ето това съм. – въртеше се сега из главата му.- Къде ти в мен…Абе, пусто да остане! Каквото мога, това ще е!”
Георги се изправи, метна камъка, който досега прехвърляше в здравата си ръка и се обърна. Ситно пърхаше дъждът, кичури коса полепваха по неговото лице, а в очите му жива тъмнина гореше. Вече къщата не му изглеждаше самотна, а плашещо някак му беше, че в нея отново туптяха живи сърца. Какво щеше да прави сега с три жени? А и малкото, и то, какво ли щеше да е? И сякаш, ламя имаше там,където гледаха очите му, пък той – хем страх го беше, хем някаква живост в него мърдаше, събудена от дълбок сън. А погледът му вперен с устрем беше там, където зад чернеещите клони се мержелееше къщата.
Прекрачи той, пустия му праг! Че и къде щеше да ходи? Войникът си е войник, каквато и битка да му предстоеше. А, че ще трябваше да се учи като току –що прохождащо дете, ще трябваше. Само дано малко търпение да имаха жените. Той въздъхна, разбута в един шкаф и изкара завити в кърпа пари. Седна до масата и зачака. От горната стая се чуха стъпки и Радка погледна срамежливо от ъгъла.
-Тя по-добре ли е? – попита, Георги, детето.
- По-добре. – тихо отговори то.
- А да стане ще може ли?
- Аха, тя, ей сега ! – плахо и припряно отвърна момичето.
- Кажи и, че ще ходим до селото. Да се облече, а и вие с кака ти също.

„ Да се облека? С какво? – тъжно се замисли Мика.- Че то, имам два ката и една прокъсана горна дреха за работа. Сега и беше по-добре. В нейното тяло, сякаш силица се вля от сладкото. Откакто я остави Георги в стаята,момичетата стояха до нея и от време на време и даваха да яде. Накрая лъжицата удари дъното на буркана. Мика беше казала на децата да не и дават повече, а те да го доядат.
- Не може. – беше и отговорила Пенка, по-голямата от двете момичета. – Този рачел баба преди да умре го прави. Нарече го на чичо, защото той много го обича. Казваше, че ако Господ се смили, ще му го прати от нейните ръце в Рая, че да знае, че неговата майчица не го кори, не го кълне, а го милва, нежно, с обич в сърцето и винаги само добро му е мислила, и за любов го е родила.
Мика стреснато преглътна лъжицата, която и бутна в устата момичето след като спря да говори. Гузно и стана и съвестта я заяде. Тя знаеше, че това, което майката на детето си оставя и нарича, не бива да се пипа и взима от други.
После чуха стъпките долу и Радка изтича навън. Върна се и повтори какво е заръчал чичо и. Мика стана, пристегна се, оправи и заглади косите си, завърза кърпата на главата си.
- Щом е рекъл, да вървим, да не чака! – подкани тя децата. Една след друга те тръгнаха към долната стая.

Чудна картина бяха жената, двете момичета и мъжът, вървящ най-отпред, привел напред раменете си и прибрал плътно едната си ръка към тялото. Георги вървеше бавно и мислеше: „ И дърва ще трябват, и печката ще трябва да прегледам, къде, какво и е изчуряло*(в смисъл на повредило се,пробило се, корозирало). И брашно… И зимнина няма.” Течаха мислите му все в тази посока. Къща, останала дълго без стопанин беше като разграден двор, с вилач* да загребеш само пепел щеше да намериш. Всичко му трябваше на човек, а на една стопанка, още повече, защото нейна грижа беше да върти цялата къща и да сбира и топли семейството, както квачка пилетата си. А зимата идеше, не чакаше тя покана и не питаше, готови ли са стопаните да я посрещнат. „ Да, дърва ще трябват. Ама за резил ще стана! С триона може и да се справя някак, но с брадвата…” – все такива мисли връхлитаха Георги, докато вървяха край къщите, надолу по тесните извити улички. Чудеше се той, дали да не плати на надничар да му помага. Спря се. Замисли се дали това ще е добре. Дали нещо не грешеше? Как да питаше, пък и срам го беше за такива работа да ходи у леля си, като вече имаше булка. После пак тръгна напред. Така минаха през уличките на селото и стигнаха до кметството, където, притаен в продълговата бяла сграда се намираше магазина.
В бакалията що хора имаше всичко мълчеше.Тишината се раздираше само от време на време от насечения глас на бай Горан – магазинера и речта на Георги. Тезгяхът беше препълнен от пакети завити с хартия. Чувал брашно от мелницата беше подпрян отстрани.
-Трябва ли още нещо? – запита Георги без да се обръща. Мика тихо пристъпи напред, леко го докосна и тихо каза:
- Това стига.
Георги трепна. Стегна се. Не даваше той така зад гърба му някой да има и да го докосва свободно. Ако имаше, значи враг му беше, но сега се стърпя и се опита да се отпусне. И той усещаше погледите на хората,чуваше шушукането, ама нямаше хората да ги нахранят, я. „Да си приказват, щом искат.” – мина му през акъла. То винаги имаше за какво да се приказва на село. Едно време и той, като се записа за войната, приказваха. Одумваха ги и за боя с брат му, и за това, че либето му на друг пристанала, защото той не можел да и даде, това, което тя искала. И сега пак не се стърпяваха.То и цяло забавление си беше това, сакат и самотен стар ерген за една вечер да се задоми, да получи две деца и трето на път, като харизана стока.
- То…- подхвана бай Горан, - май ще ти трябва някой да ги докара до къщата?
- Да ги докара! – отсече Георги.- Колко ми е сметката?
Всичко беше поскъпнало, а и последиците от войната и наближаващата зима си казваха своето. Парите, които даде Георги не бяха малко. Някои селяни не можеха да изкарат толкова, дори за цяла година, работа.

***
Кога беше виждала Мика такова разхищение на пари? А кога, въобще беше нареждала толкова много храна? Каквото имаше в магазина, почти от всичко се взе най-необходимото. И сега момичетата радостно опипваха опакованите пакети в хартия, отвиваха внимателно, че да не разсипят нещо и подаваха, за да се нарежда по долапа или в шкафа. А брашното? Брашното трябваше да се разсипе в торби и затвори в пръстени делви, че да нямат достъп пасулките* до него и да го развалят. Трудно се намираше чисто и бяло пшеничено брашно, защото скъпо беше, а и кът. По селата повече правеха хляба от кукуруз*, жълт беше, като жълтъка на патешкото яйце, а понякога клисав*, ако е престоял много кваса, от който е замесен.
В пакетите имаше и по ока* ориз, леща, стар фасул. И сапун. Той беше скъп, но Георги и от него взе голям калъп. А на децата беше взел бонбони, опаковани „по градски” в кутии с лъскав плат. Те, милите, едва пристъпваха, държейки скъпоценната кутия и не смеейки да я отворят. Мика сега нареждаше внимателно, пресметливо, за да направи сметката, колко има и до кога ще стигне за тях четиримата. От време на време, обаче нейният поглед все навън блуждаеше. Търсеше мястото, където Георги седеше с гръб към отворената врата.
Занизаха се дните. Мика ставаше рано и напалваше печката със съчки. Беше ги събрала покрай реката, а и малко изостанали накълцани клонки намери под салмата*(заслон, барака, отворена от едната страна).
Георги ставаше малко след нея, сякаш я дебнеше, кога ще отвори вратата на стаята. Постояваше някое време в стаята, но нищо не казваше, а после измърморваше:
- Аз, малко работа имам в селото. – и излизаше. После почти цял ден го нямаше. Връщаше се по икиндия*(късен следобед), мълчаливо сядаше на масата, откриваше покритото ядене, което беше приготвено за него и започваше да се храни. И момичетата и Мика знаеха, че той не иска с тях да яде. Делеше се. Ако те бяха в стаята, когато се прибереше, просто поздравяваше и подминаваше към горният кат. Казваше, че не е гладен, но Мика оставяше пред вратата му паница с чорба и комат хляб. На сутринта посудата беше измита и поставена на масата. Затова все гледаха, кога ще се появи на портата и или в стаята влизаха или си намираха работа из двора. Свикнаха му, че не говореше много, и на деленето от тях, не му пречеха. И Мика, и момичетата бяха заети, защото чистиха къщата, проветриха я, подредиха така, че да е удобно за всички.
А времето течеше. Зимата пристъпваше и дните ставаха по-кратки, хладни и дъждовни.Един ден Георги се върна по обед и влезе,когато ядяха. Мика веднага остави лъжицата и стана.
- Да ти сложа да ядеш? – запита тя, преглъщайки хапката си.
Георги я погледна, после сведе очи и промърмори:
- Само излез да видиш, дали там ще е най-добре да ги сложим. Да не ти трябва за нещо мястото под навеса?
Мика се учуди, но го последва. Децата и те, скочиха след тях. А вън, пред портата две каруци дървета бяха спрени една след друга и пълни догоре с кютюци*(дънери ) и дебели дъбови дървета, готови и нацепени за печката.
- Има още, но за утре, че късно ще стане, докато разтоварим тези и ги наредим. – започна да обяснява Георги. Той не видя влагата избила в очите на булката си, нито светналите от радост погледи на момичетата. Колко малка цена струваше да се почувства човек щастлив и добре в живота?А колко трудно беше тя да се плати.
Някак неусетно сърцето на Мика се отпусна, свикна с осезаемото присъствие и мълчанието на Георги. И ням да беше, пак щеше да знае, че той изпълва пространството, защото някак сигурна се чувстваше при него. Тя не разбираше странното му държане и стремежа му да се отдръпва от тях, но избягваше да пита.На това право нямаше, защото я бяха взели като „храненица” в тази къща.
Мика понякога ходеше у баба Сийка да помоли за някое яйце.А и да се разтъжи с предишната си свекърва, с която се бяха разбирали. Зимно време животни не се завъждаха, а чак на пролет, когато всичко се разпукваше и разцъфтяваше, затова сега нямаше от къде другаде да се вземат яйца. По-надолу, друга съседка и даде няколко тикви,за да има, когато дойде Коледата, да направи тиквеник за децата. Трета и носеше понякога мляко, което раздаваше за „ Бог да прости”.Даже един ден Георги довлече и дамаджана пълна с шарлан*(олио). Стараеше се той нищо да не липсва в къщата, но не питаше, просто тихо вършеше, каквото според него трябваше да се направи.
Радваха се хората в селото, когато в разбирателство се живееше и колкото и трудно да беше времето, всеки гледаше с нещо да помогне. Едни хитри, воднисти очи, обаче следяха от някое време Мика. Дебнеха те, кога ще е сама и наоколо хора да няма. ” Издебна старата да отсъствам от селото и веднага на друг я хариза.- мислеше си Кънчо. - А, аз от кога съм и хвърлил око! Стар съм бил! Стар, ама докопам ли я…По-добър съм от този, сакатия, дето едно време и Милкана не го искаше, защото глупав бил. Не можел много да говори, пък и бедняк. Хубаво направи тя, че му се присмя. То, не е хубавец, да пленява момите, а и като не може да ги лъже и подмамва с подредени слова. Хи-хи-хи! А, както е наедряла …ще се повеселим, хубаво с Мика. На мен напразно не ми викат Плявата!”

Следва продължение...