автор: Marta

Неделен дъжд навън вали,
проливат небесата
кръвта си, горното море.
Във миксера на вятъра
премятат своите коси
- заоблено зелени -
два ореха,
добри треви полягат вътре в мене

Дъждът вали. Навън вали
и късат небесата
копринените ризи - три,
които им намятах,
за да се грижа...

Все едно от мене е зависело...
смъртта, живота,
всичкото,
прецакания смисъл...

Навън се мръкна, вън вали,
неделята комай
е точно ден във който Ной
събира, то се знае,
в ковчега на пропукан зной
онези оцелелите - след Оцеола
и изобщо, ковчега е за смелите.
Във него
слагам -
посред гръм -
надеждата си крехка,
и вярата, че този сън
ще свърши,
чиста, лека,
измита от сълзи, любов
в средата му поставям -
и по водите на дъжда
ги пускам - да доплават
до средиземното море,
до първо пълнолунно
море - спокойствие, което
ми трябва до безумие...

Дъждът навън така вали -
проапокалиптично -
водите му
да отнесат
излишната трагичност.
Да не личи, да заличи,
да завлече, да вземе
праха, пръстта,
страха и мрака
на вечното съмнение,
че има край.

Не - няма край!
И нищо, че земята
е пръст
и червей я дълбай,
над нас блести
луната.