автор: pastirka

Някой ми ритна менчето,
пълно с илюзии бляскави.
Каза ми: от човечност е!
Скърцаше тонът му рязък.

Страх се надвеси над нищото.
Погледът търсеше същност.
Черният смях ме разнищи.
Беше и луд, и могъществен.

А суховеят в душата ми
върза забрадката траурна.
Палуба дните разклатиха,
плиснали своята аура.

Моят крадец на илюзии
в сянка от време прикри се.
Знакът на тази алюзия
беше от мене измислен.