автор: LIANIK

ШЕСТА ГЛАВА

Максиминас се приближи тихо до кралицата си. Тя седеше сега в градината, изпълнена с хиляди цветове. Всичко наоколо вибрираше от магията, пърхаха самодивските пеперуди, заобикаляха седналата на кристалния камък жена, но избягваха да и се показват. Нищо не ставаше без нейно желание – Кралицата сама трябваше да поиска и тогава всичко щеше да получи.
Такива бяха традициите им записани и втъкани с магически думи, неотменни дори и за кралете.Този кристал беше древен отломък от една красива беседка. Имаше една история за сътворяването на Двореца, в старите книги, в която се разказваше за чудна немагична Господарка, която беше събудила и вплела магията в кристала, от който беше направен кралският дом.Той обичаше да я слуша, когато беше малък и си представяше Великата Прародителка, толкова красива, колкото беше и майка му. Само че сега имаше странното чувство, че седящата с гръб към него Владетелка беше по-добрата алтернатива.
„Магията все пак я обича.Приема я! – мислеше си учудено Максиминас. –
” Интересно…А ти, мили ми братко, сам се окова…Дали не грешиш и за нея, и за себе си?”
***
Седях и се припичах под слънцата. Много неща на тази планета бяха близки до тези на Земята, само че изглеждаха различно, някак по-цветно и разбира се, магично. Освен аз! А, да, и Тиен! Прекрасната ми приятелка се губеше нещо от взора ми тези дни. Или беше уморена или се запиляваше някъде да изследва различията в платовете и облеклата. Поне тя си беше намерила забавление. За мен, май такова не ми се полагаше. Където и да тръгнех, след мен, пред мен и до мен заставаше все някой от Свитата. Губех всякакво желание да се разхождам, и не защото не бяха готини и сладки мъже, напротив, всичко им си беше наред и вече дори свикнах да усещам кой какъв характер таеше в себе си, но всички, освен Хару, мълчаливо ме следваха без да започват разговор, без да ме гледат, сякаш не съществувах. Имах чувството, че ми се сърдят за нещо, което аз, дори не разбирах, кога и защо съм направила. И независимо от личното им мнение за мен, те, неотлъчно ме следваха и при всеки видим (поне за тях) проблем, веднага препречваха пътя ми. Това наистина беше изнервящо, но и мълчанието ме дразнеше. И на Земята си имаше такива чешити, които като ти се разсърдят и се държат така, все едно не съществуваш. Мълчат, та все едно езикът им си отрязал. Така, един вид теб те наказват, защото си сгрешил нещо си срещу тях. Лошото е, че самият човек, на когото се сърдят в повечето случаи не знае, как, защо и кога е станало това оскверняване и обиждане.Аз мисля, че когато на човек му стане тежко от действията и думите на някого е по-добре да си каже и да се изяснят. Така ще е ясно, продължават ли напред заедно, или всеки си тръгва по своята си пътека.
И сега усещах лазещи тръпки по кожата си, сякаш някой ме наблюдава. Не! Всъщност знаех, че ме наблюдават. Пазеха ме, все едно съм затворник.Сега, разбирах, какво е да си филмова звезда следена от папараци, само че тук бяха очи, които понякога не виждах, но усещах, при това доста често. Еми, няма да им обръщам внимание! Ето как ще си реша проблемите. Какво съм се впрегнала тука, да му мисля? Жива съм, здрава съм, нахранена и подслонена. Не е ли това достатъчно човек да съществува? Грешки съм правела! Ми правя, то не съм идеална и си го знам! Земя без магия, земя с магия – все едно, пак съм си аз!Ама и какви си ги мисля, а? Седя си тук, в най-прекрасната градина, която някога съм виждала, или ще видя и си мисля за несъвършенствата на земните хора, за родната ми планета, и затова, колко не се вписвам в пейзажа наоколо.Че аз и на Земята не се вписвах, защо сега тука ще го направя!
- Мога ли да наруша почивката Ви? – един глас проехтя близо до мен. Подскочих. Толкова бях привикнала с тишината на света, че направо сърцето ми щеше да изскочи. Пред мен стоеше прекрасният брат на великолепният ми съпруг, който впрочем, не се беше мяркал вече от доста време, дори и когато едната вечер реших че пак ще пия пиво. Никой не ме спря, но и той не се появи, отново да ми взима чашите.
- Ами, заповядай! – отвърнах простичко аз, но продължих. – Ако може само, без тези официални обръщения, че от тях последно време доста ме боли глава,пък и ми се гади!
Принцът ме гледаше втренчено, но все пак седна до мен.
- Дадено! – отвърна ми той. – Тогава аз съм просто Макс.
- А, аз Мия! – усмихнах се, за пръв път от няколко дни, истински се почувствах доволна от нормалното протичане на разговора ни.Все още ми беше подозрителен с тези гласове, които ехтяха в главата ми, но засега реших, че няма да обръщам внимание на тези мои съмнения.
- Е, харесва ли ти Кандриния?
- Не знам. – отвърнах.- Нищо още не съм видяла от нея! Може би, освен градът от високо и това, което съм успяла да попия от разходките си из двореца, друго не знам.
Интересно ми беше да видя учудената реакция на един вълшебник. Упс! Поправка,реакцията на фейрин – магьосник, по точно. Та, наистина си беше попадение в десетката да наблюдавам различните нюанси, които преминаваха по неговата кожа и се отразяваха в очите му.
- Не сте пожелали! Всеки би Ви…- той спря, усетил, че отново ми е заговорил официално.
- Извинявай! Магията да ме тръшне!Скоро ще привикна, че чак ще съжаляваш, че си ми дала това право!
- Аз!? Едва ли?- разсмях се. Почувствах се много по-добре. Така не се бях чувствала от доста време.
Помълчахме малко. Тишината, отново ни обгърна, а после:
- Виж, знам че не е моя работа и сигурно ще ме убие за това, но не мога да мълча! Той ми е брат и мой бъдещ крал и…- изстреля към мен изведнъж думите си Максиминас.
Извърнах се към него.Какво сега? Нещо отвътре ми забълбука, сякаш още малко и щях да завря.
-Добре. – скорострелно отвърнах.- Казвай, каквото имаш да казваш, че да се свършва. Омръзна ми от това мълчание, от тези недомлъвки! Давай, поне един от вас да го каже, така, както си е,че да приключваме с тази работа.
Принцът видимо се обърка.Стоеше и ме гледаше право в очите, а в неговият поглед сенчесто се прокрадваха интересни нюанси.
- Не можеш ли да свикнеш с него и просто да го приемеш?! Не знам как е на Земята, но ако му дадеш време, ще разбереш всичко. Пък и той ще се справи,просто му прости и…
- За какво да прощавам?- разговорът тръгваше по съвсем неочертани пътеки, но пък това, този път не ме спря да продължа да говоря и да излея всичко, което така ми тежеше.- С кого да свикна, като него го няма?! Да го виждаш, някъде? Защото аз, сигурно, освен, че съм некадърно магична, може и да съм ослепяла нещо от толкова красота!
- Не имах предвид… - се опита Макси да ми говори.
- Какво имаш предвид? Не било твоя работа, но искаш да говориш! Ми говори! Давай, че направо не издържам вече!Казвай, какво съм сгрешила срещу Великият ви принц, освен, че съм казала „Да!” и че след като прекарахме една нощ ми се подигра…За останалото…направо умът ми не го побира! Не разбирате ли – Човек съм! Проста Землянка, в която няма да откриете грам магия, а само талази от мечти,копнеж по някаква нереална любов и безпочвени стремежи, които са балон под налягане.А, балоните се пукат! Грешни сме си хората, ама всеки има право да живее на този свят!Такава му съдбата на твоя брат – да му се падна аз!Само все още не мога да осмисля, него ли наказват или в случая, наказаната съм аз!
Така се запалих, че направо, не знам, как успях да спра,че да си поема дъх. Последно време, наистина ми се беше набрало много, а и с тази тишина … Изгарях от мислите си, от съмненията…Пък и на кой да ги кажех? Дори Тини нямаше как да ме разбере изцяло, и да искаше, не беше в нея проблема, че да го реши! Лицето на Максиминас, посивя и сякаш прекрасната аура се запиля из цветята. Цветята! Огледах се. Цялата градина, сякаш беше посивяла и всички до преди малко разпъпили цветове, сега се бяха затворили и свили, като че ли слана ги беше попарила. „ Спри се, Господарке! Слушай, не с ума – със сърцето си! Можеш го! Просто не се страхувай!” – изстреляха се към моето Аз, думите на непознатия ми гостенин, навестяващ, от време на време моята глава.И аз спрях.
- Искаш той да умре ли?- тъжно се търкулнаха думите от устата на Максиминас.
- Да умре! За Бога, нали се омъжих за него!Ако съм го искала, още в началото щях да откажа и каквото ще да става!- отвърнах му.
-Тогава, защо го караш да страда?Да се оковава…всъщност, той сам, но това е, защото ти не разбираш нашите закони, правилата по които живеем.Имаме магия, да, но си има и неща, които се спазват неотменно и…
- Чакай, чакай! Какви ги говориш? Какво искаш от мен? Ти и другите, семейството …народът, магическите същества…и така нататък… Не съм оковавала или затваряла никого! Той е бъдещият Ви крал! Не знам, аз ли се побърках или тук живеете в някаква лудост? Я дай от начало, ма по-просто, но с повече обяснения! – категорично го прекъснах. И той го направи! А, отговорност и голяма тежест е понякога, човек да знае пълната истина! Може би по-лесно се живее без нея. Кой знае?Не и аз.

***
Видях го! Видях го и едва не се разпаднах на парчета от болката, която ме удари с такава сила, че …може би бих предпочела да умра, отколкото, още веднъж , да видя и усетя това, което сега гледаха очите ми. Той беше там, сред горящите в червено храсти, сред пепелта блестяща и стелеща се на талази наоколо. Огромната скала светеше в пурпурно…под краката ми трептеше, сякаш нещо гъсто пречеше да се движиш нормално по тлеещата, но не нараняваща земя. Той беше там, окован в тупкащи, врящи железа!. „Оковите на гибелта” ги беше нарекъл Макс. Виждах всяка пулсираща брънка и знаех, че те са живи и затягат тялото, което отпуснато седеше в разтопената локва от скала и магия. Обзе ме някаква лудост, хиляди бодили дращеха кожата ми, примка обхвана гърлото ми, очите ми засмъдяха, а в мен нещо се скърши с такава сила, че се превих, като че ли получих ритник в стомаха. Усещах, усещах в себе си толкова болка, която ме душеше, че като удавник отворих устни и поех парещият въздух. Скърших се!Разбих се!Превърнах се в пепел!
Какво ставаше с мен?Не знаех. Всичко затрептя, всичко се размаза и през мен, в мен, около мен се завихри болката,…Такава болка!Стиснах клепачи, но …Не! Очите ми горяха, силата на чувството за обреченост ме повали и просто извиках:
- Нееееееееееее!
Никога не бях чувствала нещо такова, а знаех как боли. Болката и самотата бяха спътник в живота ми, още от самото ми раждане, но това…Това…беше страшно…беше по-лошо от АД!
Виждах го! Усещах го! Гърчещата и режеща болка ме поваляше и зашеметяваше. Торнадо от хиляди листа на коприва ме шибаха по лицето, шията, тялото…Той си отиваше…Това не беше онзи прекрасен магически мъж! Страшен, но някак кротък… Това беше безплътен скелет…Дребно човече, сглобено от костици, опаковани в прозрачна нагъната релефна кожа. Не!Не можех повече…Не исках повече…Не разбирах… Яростта в мен се запали, като факел…Загоря с такава сила…Яростта?! Знаели са! Мълчали са! Оставили са го! Как са могли? Как?! Лудостта ме обзе, изпънах гърди , врязах ги, сила в сила в плътността на болката, и тръгнах напред. Не ме интересуваше дали ще умра, дали ще живея…Това същество…Той! Мъчение…скръб ,болка…И усетих…Той вдигна глава…очите му, черни, лъщящи бодли на примирението с края, ме гледаха…Болката ме стъписа…Чувах чрез нея... Чувах: Ще те убия, вярай ми, с последната сила, ще го направя… Махни я оттук…Спаси я…Защо я доведе…Ще те прекърша, извади я от тук Максим…
Но знаех, знаех, че Макс нищо не можеше да направи…Магията, болката го отблъснаха и аз с тях, когато протегна ръка да ме хване:
- Не ме пипай! – изкрещях.- Не ме пипай!
И тръгнах напред, а магията, тежкият въздух, който затрудняваше стъпките ми, се огъна още повече и болката ме премаза…Прекърши всичкото в мен,разкъса ме,…
Сълзите ми закапаха…Болката ме люшкаше…Но аз, вървях…Трябваше да стигна до него!…Нееее, не го давах ! Виждах очите му…Ужасът в тях изпъкваше…Бягай, Махай се…Спри…Крещеше болката…а тя беше негова…Такава болка. Такава мъка, такъв ужас!Нищо не можеше да ме спре! Нищо не можеше да ме върне назад! Пристъпих в локвата, а ръцете на скелета, тънките безжалостно изкривили се от болката пръсти се опитаха да ме избутат, да не ме допуснат до странно гърчещото се човече. Дори не знаех, че през цялото време съм крещяла само „Неееее! Не! Моля те…Не!” Сякаш се намирах във вакуум пълен с наситена болка и нищо повече не ме вълнуваше, извън това…Нищо, освен той…Исках само да го прегърна. Исках да спра неговата болка. Исках да разкъсам пулсиращите окови, да станат на пепел и да не докосват тази прекрасна релефна кожа…Исках!
Не знаех какво става, не чувствах…само обвих ръце около него и го прегърнах. Не ме интересуваше вече болката, не ми дремеше за света, за мен също!Цялото ми същество се бе устремило напред, за да го предпази, излекува, спаси.
Следва продължение...