автор: lennichkata

Не я искам тая държава, щото това не помня откога държава не е, а някакъв разграден двор, в който един сади доматито денем, а друг нощем му го краде с колците, пък после и вика,че законно било, щото нали така "ний сме от един двор, демек отборче сме. Българе, юнаци, ей!
После оня с крадените домати отваря една сергийка, после плод-зеленчук в Надежда, мине не мине година и хипермаркет човекът ще копне в някой южен софийски квартал. А па оня, другият, сади ли, сади домати, та белким остане и някой за едната му там салата. Вика човекът, крещи, слага огради, че и видеонаблюдение викнал едни младежи да му инсталират, ама оня с хипермаркета пак дойде да крадне и ни камери, ни бодлива тел го спират, щото "то е законно бре комшу, що са съ гнйевиш?! По-кротко го дааай, чувеку, че знайш ли, мож пък да ти дойде я съдия, я изпълнител, я и двете и да вземе да ти секвестира доматито, че и глоба мож ти тресне.Голяма! Затуй, трай си и си сади, плеви си или квот там ги прайш тия доматий..то и за теб нали има, за всички ни ще има..Ей туй е демокрация, комшу, просперитет, дето му се вика по европейски." Така разправя тоя с хипермаркета и реди в джипа щайгите. Оня, другият, сменя 6 бои на освирепялата си от гняв муцуна, стиска ядно юмруци, скърца със зъби, върти се, върти се, а в ( "очите му ножа. Ех, лошо, ех лошо светът е устроен, а може по-иначе може.." ) ДОйде жена му, та го дръпне отзад за фланелата. Лошо гледа булката, че оня ги краде, ама като вижда и мъжа си такъв подивял с разширени ноздри и изскочили вени на челото, страх я подгонва. Да не вземе да откачи тоя дръвник, та да заколи това гадното копеле. " Глей го, как върти дръжката на мотиката! Ей, сега ще я вдигне и ще я стовари по тиквата на копелето. Ще го разцепи, ай, ай, ай! Ама се вглежда тя в мъжа си и разбира, че няма да замахне и да убие проклетника. Няма, щото после нищо добро не ще да им похлопа на портата. Ще му вземат и двора, и живота, и жената, че и на децата ще посегнат. Такива тлъсти копелета винаги ще има, за да им крадат доматите с щайгите. Един да светнеш, друг ще поникне на прага. Като плевела. Дърпаш го, вадиш го от корен, ама то ръси семе навред като лудо и докато се опомниш и изтръскаш ръцете си от пръстта, ей го поникнал, нов-новеничък, забил дълбоко корен в гръдта на земята, наперчил се е и развява нахално перчем. Седиш притихнал и унило мяташ вгорчен поглед в далечината. Люти на очите от дебели, ядни сълзи. Взираш се, а пред теб всичко е нацъфтяло в бурен и плевел. Напрягаш ослепелите си от горчиво очи и търсиш цвят напред. Едничък цвят. Ей там, на най-далечното, дето никой го не види никога, се люшка самотно главицата на последния слънчоглед. Върти се, чуди се, не му е там мястото. Криви глава и по слънцето и по вятъра сякаш се моли да го изпепелят и изтръгнат от корен и да го запратят в други земи, мъртъв макар. Ама слънцето само отегчено жули лицето му с горещия си зловонен дъх, а вятърът дреме лениво отпуснат по измъченото му стебло. Никой не го е грижа в тая жега за някакъв последен слънчоглед на едната, последна нива. На челото ти избиват едри потни пъпки, вадиш бялата кърпа, бършеш и я хвърляш на бурените. Вървиш, под краката ти хрущят сухи стебла на стари трънаци. Плевелът извръща поглед с пренебрежение. Вярва в силата на своята страна. А ти сили вече нямаш, но имаш кутия цигари и някакъв смачкан кибрит. Вадиш и палиш. Димът замръзва в маранята. Трепти. Клечка кибрит, още една, до последната..Плевелите съскат и гърчат сухи тела.. Слънчогледът надига глава. Слънцето се е облещило от изненада, вятърът свирва и духва напред. Време е да разнесе огъня.. Време е. После сигурно ще завали, от сълзите на слънчогледите.