автор: Ambrouse

В едно далечно царство, през трийсет бостана в трийсет и първи, живеел триглав змей на име Станой. Той бил посветил живота си на опазването на една нива с тикви. Нищо не можело да го откъсне от работното му място, въпреки че не бил подписал договор за охрана и дори не знаел кой е собственикът на имота. Заради тази своя обсесия към тиквите, той си останал ерген, само гледал с изплезени езици, когато някоя засукана змеица прелитала в околното въздушно пространство.

Животът на Станой обаче съвсем не бил скучен. Мине не мине ден, и се появявал въоръжен до зъби юнак, твърдо решен да освободи бостана. Всъщност не тиквите привличали юнаците, повечето от които дори не обичали да ядат тиквеник, а змеят. Всички, до един, искали да убият Станой и по този начин да докажат храбростта и силата си. Повечето мислели, че като се разправят със змея, ще могат да си намерят хубава жена. Да, ама не.
Популацията на юнаците в района бързо намалявала, защото Станой съвсем не бил вчерашен и знаел как да се защитава. Огненият му дъх за секунди разтопявал термозащитните дрехи на юнаците. А малцината, успели да се спасят, трябвало после дълго да лекуват с мехлеми изгарянията си от трета степен и да се подлагат на пластични операции.
Един пролетен ден, докато с мъка храносмилал някакъв кокалест юнак, Станой видял по пътеката към бостана да се задава млада девойка. Тя била чудно красива, стройна, с руса коса до петите и с очи с цвят на кремсупа от броколи. Змеят толкова се впечатлил, че чак хлъцнал с едната уста.
Девойката изприпкала покрай тиквите и застанала току пред кръвясалите очи на средната глава на Станой.
– Моят годеник Клаудио да е идвал при теб? – попитала тя.
– Не – отвърнал веднага Станой и поклатил усърдно главите си, макар че бил почти сигурен, че в момента останките на Клаудио се стопяват от стомашните сокове в търбуха му.
– Не ме лъжи! – креснала девойката и замятала гневни погледи. – Ти си го изял! Признавай веднага!
– Нищо не съм ял от миналата седмица, когато един идиот на име Ренато се опита да ми загаси огньовете с помощта на високонапорна водна помпа. – Както се оправдавал, Станой без да иска се оригнал с лявата глава. Издайническата миризма достигнала до девойката, която веднага се досетила, че е останала без годеник. От прекрасните й зелени очи бликнали сълзи.
Несвикнал на женски сълзи, Станой се притеснил ужасно. Започнал да пристъпва от крак на крак и да се тюхка. За пръв път от столетие го било досрамяло от стореното.
– Ама той ме нападна, налетя да ме коли. Без да искам го фламбирах. Защо всички искат да ме убият! Аз съм добър по душа – занареждал Станой.
– Е, нищо, ще си намеря друг годеник. Клаудио бездруго не ми допадаше особено. Баща ми настоя да се сгодим… по финансови причини.
– Тогава защо тръгна да го търсиш?
– Баща ми ме накара, каза, че ти на жени не посягаш и няма опасност да пострадам.
– Така е.
– Джентълмен си, а? – попитала девойката и завъртяла игриво малкото си краче в нещо като танцова стъпка. Дланите й били кацнали върху умопомрачително тънката талия.
– По-скоро джентълзмей – изпухтял Станой, опулен тъпо.
– Ха-ха. Много си забавен! Може ли да си взема една тиква?
– Може, разбира се. За теб винаги.
Девойката продължила да се кикоти.
– Ето, ще ти откъсна най-хубавата.
Докато й подавал тиквата, Станой блъвнал огън от вълнение и за малко не изпепелил красивата девойка. Бретонът й обаче се накъдрил леко от жегата.
– Хей, внимавай! Лош змей такъв!
Станой свел засрамено глава.
– Тръгвам си. Благодаря за тиквата – рекла девойката и закрачила към пътеката.
– Ще се радвам да те видя пак – казал с надежда Станой. – Когато ти потрябва тиква, знаеш къде да дойдеш.
– Да, благодаря, много си мил. Ако реша да си направя топло къдрене, ще намина – звънкият й смях огласил бостана. – Шегичка, ще дойда пак, обещавам.
Оставайки сам, Станой се натъжил. Дълго мислил за змейските си неволи. Стигнал до извода, че трябва да се подложи на коренна промяна. На другия ден отишъл на близкото езеро и дълго се киснал в него и си правил гаргара. Искал да загаси огньовете си, за да не пострада девойката по случайност следващия път.
Сутринта се появил поредният юнак. Носел огромен меч и доспехи от азбест. Черните му очи гледали гневно изпод смръщените вежди. Станой по навик се опитал да го изпече с дъха си, но от ноздрите му излезли само няколко струйки сивкав дим.