Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 446
ХуЛитери: 2
Всичко: 448

Онлайн сега:
:: LeoBedrosian
:: Mitko19

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2021 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЖал
раздел: Разкази
автор: Heel

Докато миеше парцала, санитарят се чудеше защо го е жал толкова за тази жена. В болницата имаше много други хора, чието състояние бе по-тежко от нейното, но го бе жал точно за нея, и то до степен, че да му е трудно да се концентрира в ежедневните си задължения. На всичкото отгоре тя не му бе никаква, дори не бе разговарял с нея, което правеше нещата още по-странни.
Казваше се Нели. Бяха я докарали в травматологията преди два дена със счупено стъпало. Опитвала да се качи в претъпкан тролей, но се подхлъзнала и кракът й се озовал под колелото. Санитарят я бе чул да разговаря с една от сестрите. Гласът й бе прегракнал, явно бе крещяла от болка. Точно тогава за пръв път в сърцето му се промъкна съчувствието.
Надникна в стаята й. Нели лежеше със затворени очи, но по напрегнатата й физиономия си личеше, че не спи. Продължаваше да я боли, въпреки лекарствата, с които я тъпчеха. Лявото й стъпало бе положено върху купчина възглавници. Бе подуто отгоре и отстрани на глезена, като под кокалчето се бе настанила грозна сърповидна синина. Пръстите, с подрязани по момичешки, нелакирани нокти, бяха застинали неподвижно и така й щяха да си стоят дълго време, защото всяко помръдване означаваше мъчителен спазъм, изстрелващ се нагоре към прасеца. Така бе казала тя на сестрата. Отзад на петата й имаше червеникави белези, без съмнение оставени от неудобни обувки на висок ток, с каквито обичат да се измъчват младите жени на официални събития, а и не само. Е, Нели скоро нямаше да може да носи каквато и да е обувка на този крак, което бе тъжно и някак… възмутително, все пак тя бе толкова млада. Не го заслужаваше, та кой ли го заслужава! Може би години наред нямаше да може да танцува в компанията на своите приятели. Сама на масата в някоя дискотека, забила тъжен поглед в питието си. Нищо чудно походката й да си останеше куцукаща завинаги. Мъжете щяха да я заглеждат, но и да имат едно наум заради недостатъка. Хубава, ама с дефект в окачването, щяха да казват циниците. И всичко това заради тъп инцидент, който при всички положения е можело да бъде избегнат.
Особено му бе дожаляло, когато я върнаха в отделението след наместването на натрошените костици. Беше бяла като платно, с треперещи устни и трескав поглед. Дали лекарите не бяха пестили от упойка? Гадно бе и че кракът можеше да бъде поставен в гипс чак когато отокът спадне. Тоест всяко неволното помръдване означаваше агония. И тази смущаваща процедура по слагане и махане на подлога… Не, не бе редно жена като нея да преживява това. Спомни си как предната нощ каза на дежурната сестра, че Нели плаче от болка и че трябва да се направи нещо, но в отговор получи само свиване на рамене и подозрителен поглед изпод вежди, демек „какво си се загрижил толкова?“.
На свиждане й идваха предимно млади хора, вероятно нейни приятели и колеги. Носеха храни, които тя не докосваше, и пускаха глуповати шеги, от които й призляваше. Личеше си, че се опитва да ги разкара. Но най-трудно изтърпяваше възрастната жена, която с тюхкането си правеше обстановката още по-тягостна.
Санитарят влезе да почисти. Нели гледаше с празен поглед през прозореца. Гъстата й медено руса коса бе сплъстена и разрошена. Никой не си бе направил труда да я среше. Всъщност на нея вероятно за пръв път от години не й пукаше за външния й вид. Отвори шкафчето й, за да провери дали там няма храни за изхвърляне. Вътре бяха само личните й вещи, включително две елегантни червени обувки с нисък ток. Върху бомбето на лявата ясно личеше следа от грайфер, а кожата отстрани бе силно надраскана. Погледна с тъга в очите премазаното, издуто като балон и нашарено от синини стъпало. Чудно му бе, че някога то е могло да влезе в толкова малка обувчица. Щеше му се да заговори младата жена, да й каже, че съжалява за случилото се и да я увери, че нещата ще се оправят. Но се отказа, пожеланията нямаше да свършат работа; сега тя имаше нужда единствено от почивка и спокойствие. Искаше му се след време да я види отново, за да се увери, че се е възстановила напълно. Това обаче нямаше как да стане. Въздъхна тежко и излезе от стаята.
Ден по-късно, по време на нощната смяна, санитарят я чу да хлипа. Отиде в другия край на коридора, за да не достига потискащият звук до ушите му. И други болни охкаха и плачеха нейде в тъмнината, но той не се чувстваше съпричастен към тяхното страдание. Това го изпълни с вина и смущение – нещо не бе наред с емоциите му. Какво ли? Нима другите хора не заслужаваха състрадание?
Изпуши една цигара и влезе в стаята на Нели. Тя бе забила поглед в тавана и се мъчеше да се пребори с болката. По бледото й чело бе избила пот. Пръстите на лявата й ръка потреперваха спазматично, сякаш удряни от ток.
– Как си? – попита плахо той.
– Не ми се полагат повече хапчета – простена тя.
– Опитай се да поспиш.
Тя само се усмихна криво.
Той придърпа една табуретка и седна до леглото й. Пресегна се и стисна ръката й, задържа я в своята. Тя го погледна с уплашени, неразбиращи очи.
– Какво?
– Нищо, ще се опитам да ти помогна да заспиш.
И той направи каквото можа. Почти цялата нощ прекара до леглото й.
***
На сутринта, по време на визитацията, Нели се обърна към лекуващия си лекар:
– Може ли да споделя нещо с вас?
– Разбира се.
– Нощта бе малко… особена за мен.
– Какво се е случило?
– Ами… един от санитарите… вися часове наред при мен.
– Какво е направил?
– О, нищо лошо не направи. Всъщност ми помогна. Бършеше ми челото с влажна кърпа, говореше ми успокоителни думи, дори наложи болния ми крак с лед, за да отнеме болката.
– Тогава какъв е проблемът?
– Гледаше ме странно… с един такъв… особен поглед. Нямам представа какви мисли са се въртели в главата му … но беше плашещо. Не е нормално това нещо, разбирате ли! А и при положение, че съм прикована към леглото … и не бих могла да направя нищо, за да се защитя…
– Да не би да ви е докосвал…
– Не, не. Съвсем прилично се държа. Всъщност по едно време заспах и не знам … Но ако ме бе опипал, щях да усетя. Спя много леко, откакто си счупих крака. Нали разбирате, при всяко мръдване ме жегва жестока болка.
– Добре де, искате ли да подадете оплакване?
– Не, но моля ви не го допускайте до мен, плаши ме този човек. Просто поведението му е ненормално.
– Уф, добре. Ще го пуснем в отпуск. До няколко дена отокът, вярвам, ще спадне и ще мога да ви гипсирам. После ще ви изпишем, така че няма да видите този човек повече. Така става ли?
– Много ви благодаря, докторе!


Публикувано от Administrator на 01.05.2018 @ 19:11:57 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

01.08.2021 год. / 00:35:56 часа

добави твой текст
"Жал " | Вход | 3 коментара (3 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Жал
от atina2005 на 08.05.2018 @ 13:33:23
(Профил | Изпрати бележка)
Непоисканата помощ буди страх?


RE: Жал
от leslieshay на 02.05.2018 @ 15:07:34
(Профил | Изпрати бележка)
Идеята за жена с наранени крака доста често присъства в творбите ти, но не дотяга. Много увлекателно пишеш, винаги е удоволствие да те чета :)


RE: Жал
от Markoni55 на 02.05.2018 @ 08:42:01
(Профил | Изпрати бележка)
Много може да се разсъждава върху финала. И за непоисканото добро и за претъпканите ни от фобии и съмнения болни мозъци. И като бълват медиите само психотрилъри как да видиш човещината.