автор: LIANIK

***
Едва ли има човек да не познава поне един представител на онази странна и интересна разновидност на човешкият характер, проявяваща се при някои хора, при които отдалече проличава, че са силни и властни и тяхното присъствие, дори и без много дела, води до усмиряване на някой побеснял пияница или развихрил се в своето умопомрачение страхлив нещастник.
Тези хора бяха едни такива, спокойни и безопасни на пръв поглед, и в тях, като че ли, приличащ на спокойно течащо поточе се виеше един такъв тих и благ характер, допълнен от мълчаливостта им. И изведнъж, срещу някаква беда, те реагираха така бурно и диво, като придошла и побесняла река, изливаща справедливият си гняв и сила върху всичко, което достигнеше прелялата в яростта си водна стихия, извън своите брегове.
И сега беше така, и другоселецът видя срещу себе си нещо, което попари ехидността в гласа му, изтри пошлите и отвратителни мисли от ума му, разтрепери тялото му така, че едвам се задържа на краката си.
На Стойка сърцето беше като примряло. Никога до сега тя не знаеше мъж да и вдигне ръка. Нито тетю и, нито нейните братя правеха такива неща, а сега, изведнъж…
Тя гледаше с широко разтворени очи как другоселецът замахва и пръчката всеки момент щеше да я удари. Но всичко спря. Картината на наближаващата опасност изчезна и на нейно място се разкри една, такава белота – висока и широка, увиваща се по живата плът на човека застанал пред нея.
„Какво е това? Кой…” – се опита умът и да реагира на новото, що се случваше.Не можа. И тогава, там пред дома си, пред свидното си, що градеше от години, Стойка чу, познат и топъл глас на един отдавна притаен спомен.
- Какво мислиш, че правиш? Нещо си се объркал, май! - стържещ и тих излезе гласът от гърдите на Митьо Тодоркин, сега спрял се пред нея, облечен в бяла колосана с ширити риза. Невъзможно беше, да се опише, видът на истинският мъж застанал изправен и стиснал сопата в ръка, срещу малкото отвратително човече, прибрало глава, както правят костенурките в опасност, между несиметричните си покрити с мръсни дрехи, рамене. Заплахата в гласът на Митьо не само се усещаше, но и отекваше след това по няколко пъти, като ехо и смразяваше кръвта на онзи, що беше срещу него.
- Да ме извиняваш, аратлик! – мазно завибрира гласът на чужденеца, в стремеж да угоди и потуши поне малко гневът изписан по лицето на младият мъж. – Че то, ти ще си я калайдисаш (в смисъл набиеш, нашариш с пръчка), твоята, като си решиш! Я, моята, така си я стопанисвам, щото ми я дадоха наскоро, за да си платят борча към мене.
Нещо трепна по лицето на Митьо, поизмени се заплашителният израз, но очите му продължаваха да са впити в ниското, трътлесто човече. Онзи се поизлъга, че опасността е намаляла и като заотстъпва назад се подпря до каруцата.
- Ей, го де е, моето животно! – заприказва пак, като вече не гледаше към Митьо, а задърпа антерията* на жената в талигата, - Бре, мърдай, ма! – изгълча и започна да я тупка по гърба. През това време Митьо бе хвърлил пръчката и сега, като хвана другоселецът, обърна го към себе си и му залепи силна и звучната плесница по брадясалата набраздена от мръсотията буза. Че онзи, като онемя, забрави си, че и език има.
- Тор си ти! – извика му гневно Митьо, и като се наведе над каруцата да провери жената, продължи. - Ма торът е полезен, и повече на кърлеж ми приличаш, дето лази тихомълком, за да избегне заплахата да го стъпчат и смажат, а ако успее да се впие здраво, всичко изсмуква от хората.
Стойка нищо не можеше да продума. Стоеше си там тя, изправена и все още с ръце на кръста, като че свята икона беше. А за Митьо, хем го познаваше, хем, като че ли за пръв път виждаше този красив, черноок мъж, израснал и възмъжал, превърнал се в силен и деен човек.
Той сега беше се изправил до талигата, подпрял ръка отстрани и я гледаше право в очите, за пръв път от толкова време. Черните му, до преди миг студени очи, сега като че ли омекнаха и в тях се четяха неизказани думи.
- Не е ли добре? – някак напосоки промълви тя.
- Не е. Нещо е болна. – отвърна и той.
- Да я вкараме вътре, а? – продължи Стойка.
- Ще я внеса. – простичко отвърна Митьо.
Той се наведе и взе на ръце, слабата и свита фигура, която изглеждаше, като изгубено дете, в широката му сигурна прегръдка.
Стойка разчисти едни нар, постлан с черги, покрай стената на общата зала. Там остави непознатата Митьо, а после излезе отново навън. Ханджийката се засуети, донесе съд с вода и кърпи да поизмие зацапаното и мръсно лице, шията и ръцете на жената, за да я облекчи. Изплаши се тя от тихият стон на болка, който се отрони от изтерзаните гърди на непознатата, когато се опита да я намести, че да я почисти по-добре. Виждаше се, че жената е страдала и за нея не бяха полагани грижи. Стойка се показа на вратата да извика Митьо, а и да види дали някоя беда не беше станала, докато тя е вътре. Видя само, как другоселецът развързва конете,а после се качи на талигата и запраши бясно надолу по пътя. Митьо стоеше изправен отпред, скръстил ръце пред гърдите си и подпрял гръб на една от талпите на навеса.
- Ама, какво стана? – учудено го запита Стойка.
- Замина си и няма да се върне повече. – отвърна и той без да се обръща и продължи, - Тя ще остане тука, ако може? Аз ще платя. Ако ли не – ще викна доктор от града и ще я оставя в къщи майка да я гледа.
Стойка мълчеше, но сърцето и някак ускорено биеше в развълнуваната женска гръд.
”Ето го! Ето го, той е тук вече и си прилича на Митьо, ама и не съвсем! ” – запя нейната душа, подлъгана от странните мисли, които сега пълнеха главата и.
- Ако я прибереш у вас, ще да има… - тя не продължи, но Митьо завърши:
- Приказки. Зная, ама какво да се прави, човек е. Никого няма да оставя на такава съдба да робува, ако може да му се помогне. – и чак, тогава той се оттласна и се обърна към нея. ” Иди му кажи, че не е красавец! – си мислеше Стойка, - А, сега, направо дъхът ти спира от този възмъжал и улегнал поглед, с който те гледа, като че ли ще те кусне** ей сега, че да види какъв е вкусът ти."
„Колко време беше минало? А като, че ли вчера да е било?!” – мислеше си Митьо, загледан сега в хубавата жена срещу себе си. – Продължава все така да е красива, а и тази топла светлина, дето я има у нея, ме тегли, като въртоп в бурно море.” Жива беше, здрава и щастлива и това му стигаше, но лицето му за момент посърна от мисълта, че Колето беше недобре. Толкова години далече от родното място, по пътищата, сред чуждите, но никога не се почувства той истински у дома. Мястото, където беше роден и израснал го теглеше, но той го избягваше, като че ли там върлуваше чума. Страх го беше, че няма да устои и че ще направи нещо лошо. Не искаше да нарани никого, но не успя да опази родителите си. Знаеше, че с отсъствието си ги обрича на самота, но не можеше да търпи, като беше по-млад и зелен. Сега от погледа на времето, сякаш беше разбрал, че тогава и да беше останал, пак нямаше да нарани нито Стойка, нито Кольо. И двамата си деляха неговото сърце, и двамата му бяха така мили, че се бе отказал от живота, от родното си място, за да не пречи и засенчва тяхното щастие.
Плака с глас, когато го застигна най-после телеграмата за смъртта на баща му. Но всичко вече беше свършило. Оправи си работите в чужбина и като се качи на кораба, отново стъпи на българската земя след дълги години странстване по света. Време беше да поеме отговорността да е син и поне до майка си да е колкото може по-дълго. Заради една пуста любов беше лишил родната си майчица от лика на нейното обично единствено чедо. Но тя не го укори. Още тогава, когато след като завърши за учител, отказа да се върне в селото, тя го попита. И той всичко и разказа, всичко до последният вопъл на своето младо сърце. Тя го разбра, поплака си милата с него, милвайки главата му, поставена в скута и, заглаждайки гъстата му черна коса и бършейки с кърпа солените му горестни сълзи. Такава майка да имаш, че да ти се отвори сърцето, да ти е жална душата, а да не я радваш – как се търпи? Каза и да не чака от него нявга въобще да се задоми и да има челяд, а тя, милата, само го прегърна и залюля, както правеше, когато той беше още малък.Как се делеше сърце на две, как се обагряше в кръв едната половина без да се нарани другата?Не можеше, такова да стане.Помнеше ,когато видя Стойка за пръв път, помнеше и песента що запя сърцето му, сякаш в такт с леките и бързи стъпки, с които крачеше по пътеката. От тогава сърцето му се разполови, наместила се бе в него обичта към приятеля, по свиден от брат и любовта към първото либе.
Но както литна душата му, така и приземи се. Забеляза той другаря си, че все след Стойка ходи. А Кольо рано беше останал без баща и двете момчета се бяха сплотили, независимо от това, че единият беше тих, спокоен и мил, а другият, като че ли буря му гърмеше на главата.
Митьо се отдръпна, затвори се и скри дълбоко какво таеше в себе си.Усещаше той жадните очи и желанията на другите моми, които все към него гледаха, но той мълчеше. Не искаше никого да нарани и на никоя надежда да дава, защото сърцето му беше вече запълнено и затворено за повече хора. Целият си устрем вложи да помогне на Кольо да изпъкне пред Стойка. Сякаш не за него, а за себе си го правеше.Отдъхна си някак, когато разбра, че тя люби приятелят му. И сам се укори, че за малко всичко щеше да развали, ако се беше изпуснал пръв да сподели за своите чувства с Колето. Ама онзи го видя веднъж, как гледа към нея, как жадният му любещ поглед следи всяка стъпка на тялото и. И това беше краят и началото на бягството на Митьо. Той се отдръпна, затвори се, и спря да ходи по седенките с Кольо. После, от веднъж се съгласи с баща си да учи за даскал и замина набързо. Беше излъгал приятеля си, че го викат спешно, иначе, ще загуби местото, за да не бъде на тяхната сватба и да не усети повече онзи, що чувстваше той към жената, която и двамата обичаха от сърце и душа.
Сега Митьовото сърце, оживяло стоеше пред него, все така прелестно и недостижимо, както преди десет години." Моето ,Стойче." - така мислеше той за нея.
- Е, как е Колето? – запита я, като бавно и с нежелание отмести поглед встрани от нея.
Стойка, помълча малко, после тихо отвърна:
- Не е добре.
- А да го видя, ще може ли? – умолително зазвуча гласът му.
- За тебе, никога няма да откажа. – отвърна му тихо тя.
Слънцето продължаваше да препича от небесата, светнали в лазурносиньо над оживялата земя. Денят се заизнизва бавно, като песъчинки през пръстите, а мъжът последва жената, която беше неговата най-голяма радост и негова най-тежка мъка.


***

Душно и тъмно беше в стаята, закрити бяха прозорчетата, да не влиза директно светлината на отиващия си ден. Митьо наведе глава, за да мине през ниско поставената врата и влезе, а очите му веднага се устремиха към празното легло.
- Търсиш ли някого? – тихо, спокойно прозвуча гласът на приятеля му, но имаше и още нещо, което трептеше, вибрираше скрито в звука и нашепваше за отдавна потискани чувства, за тъга, примесена с щипка вяра.
- Теб. – отвърна му Митьо и сърцето му жално затупка в гърдите. Десет дълги години не беше виждал това лице, а то сега, като че ли не беше на Кольо, а на някакъв непознат и изпит от мъка човек. Болният беше поставен седнал на плетен стол встрани до един отворен прозорец. На слабото измъчено лице, сякаш изведнъж се появи, едно такова, одухотворено изражение, една такава примиреност и радост, че отведнъж се измени и въздухът в стаята. Пламъкът още светеше в живите очи на мъжа, сякаш току-що осъзнал, че нещо важно се случваше и че беше се изпълнил един негов блян.
- Братко, чаках те и се молех жив да си! – с неописуема вяра, прозвучаха думите на Кольо. Митьо целият потрепери, в опит да обуздае избликналите отвътре чувства, които го завладяха и обагриха в дълго сдържана братска обич цялото му същество.
- Коле! Брате, къде ще да ходиш? – простена той и падна на колене пред стола.- Не те пускам, да знаеш!
И той обгърна с ръце, слабото изпито тяло на своя приятел, като че ли държеше най-милото, и като че ли с това щеше да спре душата да полети освободена от тленното и устремена към простора.
- Ех, Митко! – тихо зашепна Кольо и постави ръката си на рамото му. – Къде беше толкоз време? Остави ни тука, сираци със Стойка, да те мислим!
- Брате, брате! – тихо заповтаря Митьо.
Стиснал здраво всичко в себе си Кольо се ослуша, но стъпките на Стойка звучаха глухо, някъде из странноприемницата. „Значи, нямаше да чуе!” – доволен въздъхна той и потупа гърба на приятеля си, за да се изправи и погледне към него.”Какъв мъж си станал само! - с благоговение си помисли Дайрето.- Браво, Мите, браво брате!” И се усмихна, като се сети за това що беше видял преди малко, скрит зад черджето, покриващо прозорчето. Вярно, гледаше отстрани и малко далече беше, за да чуе всичко, ама не беше той будала. Чу талигата и виковете на онзи.Видя и как се приближи Митьо, и колко несигурно стоя скрит зад отворената порта, сякаш готов да се върне и да не влезе. А, после, му се насълзиха очите, като стана свидетел на онова, което се случи. И сърцето му възпя милостта Божия, дето беше върнала приятеля му при него.”Ти възкръсваш Исусе, ама и хората покрай тебе! – като молитва се изтръгна от душата на Кольо. Беше се молил и беше получил. Искал бе – дадено му беше. Сега оставаше да изстрада мъките на последните си часове, но преди това да приключи и подреди земните си дела, а и борча да си върне…Дългът му нямаше изплащане на тази земя, но той трябваше поне да опита.
- Чуй, ме Мите, имам една молба към тебе, преди да изгасна за този свят. – обърна се той към приятеля си.
- Стига бре, Коле! – разсърди се някак Митьо,но онзи го спря:
- Слушай ме, достатъчно от тебе вече си давал! Стига се отказва от това, що само Господ може да ти вземе! – Кольо се развълнува и задиша учестено, - Послушай ме! Всичко съм обмислил и вече съм го сторил. Връщане назад няма! Само се молех жив да си и Бог чу молбите ми.Останалото с негова помощ ще да се нареди.
- Коле! – отново възнегодува Митьо.
- Не ме прекъсвай, зная си аз, че гасна вече! Само за нея и за тебе ми е тревогата! Всичко ви прехвърлих на двамата. Така, както искам и да продължите заедно да живеете. След мене, само, вие ще останете… - гласът на болният се прекърши и той спря.
- Не може така брате! Още си жив! – възнегодува Митьо.
- И ти живееше десет години, далеч оттук, ама като мъртвец си бил. – и като видя Кольо, че приятелят му наведе някак виновно глава се усмихна, хвана здраво ръката му и продължи. – Мите, зная аз! Зная и години мира не ми даваше това. Така се надявах, да си намерил щастието си!Ама откакто се разболях, обратното взех да се моля, заради нея и заради себе си.Ти си ми спасението.
Митьо мълчеше. Гледаше той с укор своя приятел. Разбираше го, но не му се щеше той да е този, който хем щеше да загуби, хем и да спечели от всичко. Какъв беше животът? Такъв странен, като панаирска въртележка, а човек се учи как ще изглежда светът му, чак, когато се качи на нея и шеметно се завърти.
Изведнъж, Кольо сякаш се притесни и напрегнат от мълчанието на аратлика си, побърза да пита:
- Ако ти нещо си изстинал…
- Спри се! – тихо му отвърна Митьо. – Ще вземе да те чуе. Помисли си, как ще да се чувстваш на нейното място.
Но вместо Кольо да посърне или да се почувства виновен, той още повече се окрили и радостно му стана на душата: „Ех, брате, ама и ти си един! Все за другите мислиш, а за тебе нито тя, нито аз се замислихме. Знаех си аз, че като замина набързо, имаше нещо гнило, ама на, парясник съм, а не приятел, аз за тебе. А, твоето? Твоето свети, сигурно, там горе и топли одаята на Господ, който още не те е прибрал при себе си, само, защото има нужда от такива, като тебе по земята ни.”На глас Кольо продължи:
- Писал съм всичко и ханът и земите на теб и Стойка. Има го на документ, но съм го обвързал със задължение.
Митьо го погледна и рече:
- Какво е?
- Да се ожените след четиридесетият ми ден.
В стаята се възцари тишината, някак тежка и пиперлива.
- Тя няма да ще, а и хората…- започна Митьо.
- Ти за това не мисли, а и за хората. Последна воля ми е това – никой няма да оспори, що съм заръчал. И попа знае и клетва е дал. – издума му Кольо, поставил сега ръце от двете страни на стола и почти, като че ли ще се изправи се беше навел напред.- Ти само ми обещай че ще го направиш!
Митьо приседна леко на края на одъра,зашеметен беше, объркан и тъжен.Какво да каже? Можеше ли да откаже, да не изпълни волята на човека, що обичаше повече от себе си!Не! Това той не можеше да направи, но в сърцето му се сви болката: „Тя, как ще гледа мене, като ще знае, че вече него го няма?”
- Мите? – простена умолително Кольо.
- Ще го направя. – и като вдигна глава и погледна право в очите на приятеля си, се врече: - Заклевам се!
Напрежението по изпитото Кольово лице, сякаш изведнъж се отцеди, мракът изчезна, а на место него се разля една светла и топла надежда.
- Знам, че ще ти е тежко, брате, но и знам, че всичко, ще бъде наред! – някак истински прозвучаха думите на Кольо. – Едно ако се разтури, Бог дава камък, да се построи ново, а то винаги е по-добро и по-здраво от предишното.
Пред вратата се чу шум от стъпки и двамата мъже едновременно вдигнаха глави и отправиха жадните си погледи, към жената застанала на прага.
- Непознатата се свести. – тихо продума Стойка, и се загледа към мъжа си. – Ти добре ли си?
-Бива, Стойче, като за болен. – усмихна се нежно Дайрето. В сърцето му вече нямаше тъга и тревога. Щеше да си иде спокоен, че е отредена и гладна няма да остане след него.
„ А и Господи, благодарение на твоята милост, ще пребъде, това, което аз имах през тези десет години. На заем ми беше, ама си връщам борча. Останалото по твоята воля да бъде!”
***
Митьо последва Стойка в общото помещение и седна срещу мястото, където непознатата се беше изправила и подпряла на стената.
- По-добре ли си? – запита я той. – Ако те боли силно нещо, ще пратим спешно за доктора, а иначе утре ще дойде да те прегледа.
Тя притеснено стискаше с двете си ръце антерията си отпред, сякаш искаше да скочи и да избяга надалече.
- Не се страхувай, той не е като мъжа ти. – тихо започна да я успокоява Стойка.
- Той няма вече да се върне и да те търси. Ще ми кажеш как са ти имената и откъде си, че да пратим от града телеграма, да се развали, това, което ви свързва. – заговори, някак отчуждено, но меко Митьо.
- Марга се казвам. – мелодично отвърна момичето. Защото, всъщност сега, отблизо, човек можеше да различи, че беше много млада.
- На колко си години? – продължи да разпитва Митьо.
– Скоро навърших осемнадесет. – отвърна тихо то.
„Млада е, ще се справи, тогава и с трудностите в живота.” – си помисли той.
- От кога си женена за мъжа си? – попита момичето Стойка.
- Не съм венчана. – тихо и със срам в гласа отвърна момичето. – От Влашкият край съм, останах сираче, и уйко ми ме даде на този, да си плати борча, дето беше направил. Викат му Кочо Лихваря, щото заема по някоя пара, когато човек закъса, а после му съдира кожата от гърба, дорде да си ги върне с лихвата.
Стойка погледна към Митьо,а онзи замислен седеше още на стола и като че ли не слушаше вече момичето.” Няма да стане, ще я оставя тука. Едва се е върнал и приказки да има. Нека поне малко леля Ленка да му се порадва спокойно, а после, каквото той си реши.” – си помисли тя, а на глас рече:
- Имам нужда от помощник в хана. Ще видим какво може да вършиш, а това, което не знаеш, ще те науча. Само че нямам друга стая, освен общото помещение и за начало ще спиш в тази зала, а после ще видим, какво ще измислим.
Лицето на момичето се озари от едно, такова очарователно изумление, което украси младите и хубави черти.Виждаше се, че се радва и като скочи, забравило за слабостта си, извика:
- Наистина ли, наистина ли ще мога тука да остана, да работя за покрив и храна?
- Наистина . – кимна и Стойка.
- Господ да Ви поживи! – задави се в сълзите си младото момиче, - Мира, няма да имам, докато не се изплатя. Незнам колко сте дали, за да ме остави Лихваря, но не е било малко.Ще работя,че да Ви се изплатя.
На Митьо му беше дошло в повече от дългове и борчове в този ден и като се изправи бавно рече:
- Аз ще си ходя. Ако има нещо при Кольо, прати да ме повикат.
Сърцето на Стойка трепна, но тя се усмихна и сама се укори: „Какво си заподскачало, тука си е вече и е добре, а и Кольо покрай него ще се закрепи. „
- Ще да минеш ли утре? – плахо на глас го запита тя, като го изпровождаше до вратата.
-Тук ще съм. – отговори и той, но не я погледна, а продължи към портата и свърна по посока на селото.
Тя се загледа след него. В неговата походка и държане имаше нещо ,което и напомняше на ранено животно, което знаеше, че е обречено да умре, но продължаваше да се движи, сякаш по-бързо да дойде краят.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...