автор: Heel

Мъжът се хваща за главата. Пръстите му се заравят дълбоко в гъстата коса. Поглежда през прозореца, сякаш очаква да види крадлата. Няма я, естествено. Гневът го подтиква да излезе на улицата и да започне да я търси. Колко ли време е изминало, откакто си е тръгнала? Десет минути, петнайсет? Вероятно претърсването на апартамента я е забавило доста.

Застава пред входа и се оглежда. Чуди се дали да не звънне в полицията. Интуицията му го кара да се отправи към булеварда. Обутите му в маратонки крака зашляпват из локвите.
Минувачите го стрелкат с учудени погледи, някои бързо се отдръпват от пътя му, стреснати от изражението на лицето му.
Излиза на булеварда и се оглежда в двете посоки. Нищо. Поспира, за да си поеме дъх. И тогава я забелязва. На около сто метра по-нагоре. Стои пред една книжарница, вторачена в трафика, изглежда чака свободно такси. Сгънатата инвалидна количка лежи в краката й.
Мъжът се втурва към нея. Надява се тя да го забележи чак когато е твърде късно. Потреперва от вълнение при мисълта, че може да я хване.
Обаче тя е нащрек и го фиксира моментално. Очите й се разширяват от ужас. Сграбчва количката й се понася в бяг. Изненадващо бърза е, като се има предвид, че е натоварена. Но мъжът постепенно скъсява дистанцията.
Тя поглежда през рамо, после захвърля количката и се стрелва напред. На път е да се измъкне.
Той дава всичко от себе си, за да я настигне, но не вече не му стига въздух, а и се е появила неприятна болка отдясно под реброто. Ядът обаче го изпълва и сякаш му дава сили. Ще те пипна, ще те пипна, мръснице!
Разстоянието между преследваната и преследвача се увеличава. Изглежда „парализираната“ е в много добра форма. Тя вижда спряло такси на отсрещната страна на булеварда и се втурва към него.
И тогава една движеща се с превишена скорост спортна хонда я помита, хвърляйки я високо като бик тореадор. Жената се премята над покрива с размахани ръце, сред воя на спирачки, и пада някъде отзад. Стоящите на опашка пред баничарницата надават викове на уплаха.
Мъжът пръв се озовава до крадлата, която лежи по корем и хъхри нещо Гледката не е хич приятна. Усукан неестествено крак, сплъстена от кръв коса и извивка в кръста, която по никакъв начин не може да се нарече естествена.
Хората се вайкат, а шофьорът на хондата повтаря като обезумял:
– Не съм виновен, не съм виновен, тя изскочи изневиделица на пътя!
Мъжът му махва с ръка да млъкне и набира номера на бърза помощ.

***
– Вие какъв сте й? – пита лекарят.
– Приятел.
– Тя как се казва? Доколкото разбрах, не е носела документи.
След секунда колебание мъжът отговаря:
– Мария.
– Близките й уведомени ли са?
– Не ги познавам. С нея се запознахме… съвсем скоро.
– Разбирам. Ще се наложи да дадете показания пред полицията.
– Ще дам. Как е тя?
– По-добре е след операциите. Кракът ще се оправи, но проблемът с лумбалните прешлени е сериозен. Към момента няма чувствителност от кръста надолу. Правим всичко възможно.
– Може ли да я видя?
– Да, но допреди малко беше в безсъзнание. И не я натоварвайте много с приказки. Все още е слаба. Трябват ни личните й данни. Трябва да разберем дали е здравноосигурена.
– От скоро се познавам с нея, както ви казах.
Лекарят го поглежда подозрително, но не казва нищо.

***
Жената като по чудо е в съзнание. Превръзката на челото стига до очите й, които гледат с блуждаещ поглед. Левият й крак стърчи нагоре, обездвижен с гипсова превръзка и окачен на клуп. Стъпалото, нашарено с грозни, възпалени драскотини, е клюмнало неестествено навътре. От таза й се подават страховити железни пръчки, покрити с безброй винтчета.
Тя вдига ръка пред лицето си, сякаш за да се предпази. Клепачите й мигат по начин, който при други обстоятелства би могъл да се нарече смешен.
– Май ме познахте – казва мъжът.
По посинялата й, подута буза бавно се търкулва сълза.
– Не мога … да си мърдам краката.
– Е, то и преди да ви бутне колата, пак не можехте.
– Вие нищо не разбирате!
– Какво има да разбирам, бе, маце! Излъга ме, че си инвалид и ме обра нагло!
– Съжалявам.
– О, няма проблеми. Прибрах си бижутата, а ти си получи заслуженото. Тъй че сметките ни са уредени. Пожелавам ти бързо възстановяване.
– Не чувствам нищо… от кръста надолу – продължава тя с треперещ глас.
– Сега какво, опитваш се да ме разчувстваш ли? И не рони такива крокодилски сълзи, че … Имаш късмет, че не казах на полицията, че си крадла. Тъй че трябва да си ми благодарна. Обади си на близките ти да се погрижат за теб.
– Нямам близки.
– Как така нямаш!
– Сирак съм, никога не съм познавала родителите си. Израснах по домове.
– Как се казваш?
– Мария.
– Хм. С кражби ли се занимаваш?
– Дълга история.
– Разкажи ми.
– Не ми се говори.
– Разкажи ми, иначе ще те издам в полицията.
– Да не мислиш че ми пука! Махай се! Остави ме на мира!
– Още малко и ще ме изкараш мен виновен. Баси наглостта!
Тя поема рязко въздух през стиснатите си зъби.
– Избягах в Холандия с един мъж. Отначало той се държеше добре с мен, после ме принуди да проституирам. Издържах само месец. Когато му заявих, че няма да продавам тялото си, той ме преби. После му хрумна, че ще мога да изкарвам добри пари, просейки от инвалидна количка. Оказа се прав. Но ни изгониха от Холандия. Продължихме да работим тук. Но тук е по-различно. Хората са бедни. Е, това е. Сега доволен ли си?
– Къде е твоят човек?
– Обадих му се преди малко. Като разбра какво е положението, ми тегли една майна. Не желае да ме вижда повече. Заряза ме, разбираш ли! Заряза ме! Хайде, чупка, искам да поспя!
Тя затваря очи, сякаш за да покаже, че няма какво повече да каже. Мъжът поглежда отново железата, стърчащи от слабините й, после махва с ръка и си тръгва.
На излизане от отделението го пресреща медицинска сестра.
– Поговорихте ли с нея? Свързала ли се е с близките си?
– Тя е сирак.
– Кой ще плати лечението? Натрупаха се вече 5 600 лева.
– Ох… ами… аз ще платя.
– Заповядайте в канцеларията.