автор: LIANIK

Хубаво и пъстро беше по пътя. Само този, който знае, какво е да се качиш на каруца и да пътуваш дълго време е осъзнал красотата на проблясъците слънчева светлина от гъстите корони на дърветата, която те гали по лицето и щипе игриво страните ти. Видял е и полета на птичките над главата си в небето, яхнали вятъра, който описва кръгове и завити спирали под крилете им.
Само тогава може да се види скритото, което тупти дълбоко в природата – бръмченето на буболечките, песента на птичките, съскането на тревата, когато ветрецът накланя стръковете и те се вплитат едни в други.Тръскането от хода на колата те кара да задрямваш, а ароматът на природата опиянява сърцето ти.
Така е и с хората. Човек може да разбере, другия, само тогава, когато сам поиска и тръгне наедно с него да върви по пътя на живота.
„На момкови и на момини двори, сякви магарета се въргалят.” – казваха бабите, но когато се задомиш, и започнеш да бъркаш в една паница с човека до тебе, тогава разбираш и осъзнаваш истините за живота, които казваха старите и мъдри люде на по-младите.
По обед спряха, за да пият вода децата, а и да хапнат по един залък хлебец, малко прясно сирене, сланина и лук. Знаеше Георги, че днес нямаше да стигнат манастира, а вечерта само ще са наближили и може и да се наложи да спрат, хем да се отморят конете, хем и жените да починат.Но пак му беше леко на душата, някак из въздуха той усещаше промяната. Катето седеше в каруцата с децата, опряла гръб в страни на преградите. Сега движейки се по пътя и при някоя неравност, Георги усещаше нейното рамо да се опира о кръста му.Това докосване, беше като да те погали перо – гъделичкащо те някак си, нежно, но силно изживяване за тялото му, що жадуваше точно това.
Наближиха манастира по тъмно. Георги съгледа свободно място, където да разпрегне и пусне добичетата, а и да стъкми огън и постели за през нощта. Сутринта щяха да стигнат до горе, до иконата, дето беше скрита в пещерата на местността, дето и викаха „Клувията”. Там имаше светена вода да се измият, че дано ги помажеше Господ Бог, да им върви добре живота.
Като се нахраниха, поседяха малко около огъня, но беше време да полегнат, че да починат от пътя. Георги беше приготвил на децата да спят в каруцата, за него по-встрани до колелата, а за Катето, близо до огъня. Когато всички вече легнаха, той се зави до рамената, че захладняваше през нощта в тази планинска гръд, дори и в низината жега да беше. Заслуша се – шумовете на нощта се сливаха със звука от преживящите и дърпащи с устни стръкчета трева, коне. Усети нейните стъпки и се надигна:
- Какво има? – запита тревожно той, Катето, която сега стискаше постелята си в ръце, изправила се до него.
-Ами, аз…такова… ще може ли по-близо да легна? – несигурно и с трептящо гласче го попита булката му. В тъмното, той не виждаше лицето и, но някак усети нейната нужда да е близо до него, и като се отмести малко в страни, за да освободи място, той тихо каза:
-Ето, постели тука, отъпкано е вече и няма да те убива.
Катерина разпростря чергата и се настани плътно до него. Георги можеше само да наблюдава движенията и, мрак и тъмна сянка беше сега нейната снага за очите му. Една педя ги делеше – толкова близко бяха, че и двамата усещаха дишането на другият. Но и толкова далече туптяха сърцата им, а им се искаше звукът от биенето им да се слее.
Щурците заизвиха приспивна песен, някъде кукумявка се обади, но отведнъж спря, сякаш и забраниха да разваля чудната нощна идилия над Света.
Неусетно и за двамата, топлият гръб на Катето се опря о гърдите на Георги. Силните мъжки ръце, придърпаха и опънаха завивките върху двамата, що сега бяха сгушили телата си едно до друго и чуваха само как сърцата им си прехвърляха ритъма от ехото на туптенето.”Туп-туп” – обади се нейното.” Туп- туп” – отговори неговото.

Росата бавно бе посипала красивите си прозрачни мъниста по тревички и цветове. Слънцето, промушило се през процепите между върхарите, обхождаше земята и затопляше живинките по нея. Георги се събуди и бавно отвори очи. Пред погледа му се разкри прекрасното бяло лице на булчето му. Дългите светли ресници сега бяха спуснати и закриваха нейните топли пъстри очи с цвят на пролетна разорана земя. Не беше я виждал той как спи. От как бяха женени все бързаше първа да стане. И сега, открила се пред очите му тази прекрасна гледка, сърцето му затуптя в благодарност, а душата му се обагри от сладост. Не искаше да спира да я гледа, такава, спокойна и мила. Искаше му се да я погали по косите, да обгърне страните и с длани, да я целува, силно да я прегръща…”Спри се!” – извика в него сърцето, - „Не разваляй това, що имаш! Стига ти, че сега е до тебе!” Георги преглътна, бавно се измести в страни, зави я нежно и стана. Децата вече бяха будни и той им направи жест да се тихи. Взе Янчето да се измият до потока, а Надето остави да наглежда майка си, нещо да не я стресне в съня.
Катето се разбуди. Не помнеше тя, кога беше спала така спокойно и дълго. Сега се чувстваше някак отморена и с олекнала, пречистена душа.”Снощи?Ах, снощи ръцете му… и сърцето му…Как само и беше горещо, топло!” – затанцуваха сънливи мислите и. Тя вдигна очи, срещу нея, близо подвила крака седеше Надето. Гледаше я, а по лицето и капеха една по една сълзи.
- Какво има? – разтревожено се надигна Катето. – Боли ли те нещо?А, къде е баща ти?
Момичето се опита да преглътне сълзите си, но така ли се преглъща това, що дълго се е трупало в душицата, и сега, отведнъж бе преляло.
- До потока… да се мият… - през хълцания заговори детето. А, Катето се уплаши. Страшно и стана, какво става с момичето? И сънлива се разбърза да го успокои:
- Наде, недей така! Що ти е?
- Аз, аз… ние… - разрева се силно момиченцето, а гласчето му затрептя от жалост.
„ Боже, какво и е? Защо плаче така? Може…” – сви се сърцето на Катерина. Изведнъж се сети тя, че бе облякла дрехите на Стойка – майка и. Разбираше, знаеше тя мъката що беше стиснала сърцето на това дете и някак умоляващо и извиняващо занарежда:
- Извинявай! Да, верно, мъчно ти е, че съм с майчината премяна. Ще ги върна, като се приберем!Само не плачи!Всичко за тебе и Янето ще си остане!
А детето, като че ли още повече се разплака:
- Това, не е… нейна премяна. – отговори то на Катето. А, онази се обърка:
- Как не е нейна?
- Не е. – отвърна по-твърдо детето. – Твоя е.И другите, също са само за тебе, а и останалото в къщи дето е. От как тя отиде на небето, татко всичко раздаде и нищо в къщи, що тя харесваше не остави.
- Ама, защо? Майчица ви е, да имате от нея… - изговори прегракнало думите Катето. Сега и на нея и стана едно мъчно и очите и започнаха да се пълнят с влага.
- Не ни трябва на нас! Тя нас не ни щеше! И, тетю, и той тъжен все ходеше. Ама, от както ни каза, че ти ще дойдеш…друг е. Тогава се смееше хубаво, и очите му и те светеха, като звездите по небето. – проплака накъсано Надето. „Боже, какво става?” – изстена в себе си Катето.
- Не ни оставяй! Моля те! Ние ще слушаме…Не правим бели…Янчето и тя все се мъчи да стане, че да не ти тежим с … - хълцанията прекъснаха потокът от думи, що се изливаше сега на талази от малката, дето винаги иначе беше мълчалива и много прибрана в действията си, от както Катето беше им станала майка. – Не му се сърди, той, тетю , не щеше да те огорчи, аз го извиках, когато бабата ти крещеше… Страхувах се, че ще те вземе…и пак ще сме сами. А и татко, и той щеше да тъжи! От как му се сърдиш, той все тъжен ходи, като иде в обора до кравите…плаче. Всичко донесе за тебе, преди да дойдеш. Всичко купи що можеше, да имаш…Но ти не пипаш…Сякаш не ти харесва…и мръсно е…Ще слушаме, ще слушаме! – извика от сърце детето. – Какво ще прави и тетю без тебе? Кога си близо, той се усмихва и ей така, друг става! Моля те майчице, не ни оставяй!
Какъв зов, каква болка, има в сърчицето на едно изстрадало дете, може само да усетиш, когато то само ти подари вярата си, обичта си и ти покаже, колко ще му е тежко, ако ти не си при него. И сега стана така: и Катето и Надето с изстрадалите си нежни сърца, сякаш без повече думи се разреваха, гледайки се една друга. А Катето, само повтаряше:
- Няма. Аз…няма!
Така ги завари Георги. А Янчето, като ги видя да реват и тя заплака.Той се обърка, разтревожи се. Не знаеше какво става и първата мисъл му беше, че нещо Надка беше сторила:
- Надке! – строго извика.- Да се извиниш, каквото си сторила!
Детето, само захълцика, посмръкна и се опита нещо да каже, но не можа.
- Не тя – ти и аз трябва! – изведнъж му извика Катето. А той гледаше жените си и не му побираше ума, сега какво ставаше, коя беше обидената, коя лошата, и имаше ли такава. Изведнъж Катето скочи, грабна детето и го прегърна силно. Ревът и на двете се отпуши отново, а Янчето и тя задрапа и Георги я пусна да пролази до другите две.
Чудна гледка бяха те. Плачещи и прегръщащи се една друга. А неговото Кате, милото му красиво желание, целуваше ту едната главичка, ту другата. Тревогата се изпари отведнъж от сърцето му. Някак той усети, че докато го е нямало се е случило нещо, що беше бутнало стените между момичетата и неговото булче. ” Не ми е мястото тука, ще да ида да се разходя.” – си помисли той и се отдалечи, а шумът от тихите хълцания го последва и затопли душата му. Лъч светлина се заигра в очите му и една чудна усмивка на разбиране и примирение с хубавото, грейна на неговото лице. Навлажниха му се очите и той избърза да ги пребърше с ръкав.”Ех, Боже, живот ли е, ако не видиш поне веднъж, как плачат от радост жените!?” повдигна поглед той натам, дето беше иконата на Богородица, някак разбрал, че има страшна и скрита сила в едно силно обичащо женско сърце.
Различен беше вече светът, още по-ярко искряха цветовете му, още по-силно избуяваха чувствата. Залепи се парата, като че ли Богородица сама си я взе. Сладка беше питката, а онези що опитаха залък от нея, с някакво умиление в душите си гледаха към младото семейство, което с почит поздравяваше възрастните, с уважение се отнасяха към младите, с любов и мила грижа, вървяха заедно, намиращи топлината и упованието в докосването си.
Беше късно вечерта, когато Георги спря пред дома.Свалиха багажа и той разпрегна конете. Не бързаше.Бавно пипаше, спокойно. Катето сложи децата в леглото и погали косите им. Мирен и тих дойде сънят и ги отнесе да скитат из дебрите на детските мечти.
Дълго лежаха с отворени очи двамата. Сърцата им, отново водеха онзи разговор отпреди, но сега и душите им търсеха да се вплетат в едно и останат така, завинаги вързани.
- Няма да почна пръв Кате. – тихо заговори Георги. – Веднъж се поддадох и сгреших! И досега не мога да си простя…
-Аз искам! – чу се гласът и. Георги замълча.Туптеше му сърцето, свиваше се в притеснение, страх и болка, да не обърка, да не я нарани пак! Тогава усети топлата ръка, която се спря на рамото му. Обърна се и в тъмнината на стаята срещна искрящият пламък на красивите и момински очи.
- Ще ми кажеш…ако нещо…- тя го прегърна и душата му се разтопи.Разля се пламък из вените му, но от онзи, що тлееше, вреше, но не изгаряше в болка. Ръцете му я придърпаха и обвиха, като топло покривало срещу върла студена зима.
Навън, тази нощ чудно светеха звездите. Месечината блестеше бледо, сякаш да не освети и попречи на чудесата, що се случваха долу. В тази лятна нощна прохлада, две сърца се докоснаха, и две души се сляха в едно, а в другата стая се случи още едно чудо. Откакто се бе родило на този свят, малкото момиченце, свило се до кака си на леглото, помръдна за пръв път крачета.

КРАЙ.