автор: ipalam

На прекрасния актьор
Богдан Глишев и неговия
още по-прекрасен син - Манол

Аз няма
да участвам
в тази
драма.
Защото
тази
драма
е измама.
Довиждане.
Желая ви приятен ден.
И не забравяйте:
Без мен!
Без мен!
Носете
безнадеждните си маски,
носете си условните декори.
Уроците на Станиславски
не са за начинаещи актьори.
Довиждане.
Желая ви приятен ден.
И не забравяйте, че в някой мизансцен...

...
Потегнах бързо старата си волга:
опънах ремъка,
маслото проверих, бензина...
И тръгнах -
да разходя свойта болка
по всички магистрали на родината.

Валеше дъжд.
И капките студени
като въпроси тичаха към мене.
И отговор посочи изведнъж,
разбира се, чистачката за дъжд.
Тъй както при изящния Валери*,
напук на всички вери
и невери,
глупачката забърса терсене
със своето категорично "Не!"

Наистина
тя каза "не", при все че
движението мое не отрече,
движението мое, т. е. - мен -
ненагласен
и неопределен,
и ненормиран,
и немотивиран,
неномериран
и непрограмиран
в един напълно програмиран век.
Изобщо - някакъв си там човек.

...
Една идея
ослънци небето
е хоризонта грейна като рана.
Оставям си душата
и сърцето
в едно градче в полите на Балкана.

И ме боли,
и ме боли все още
за всичките безкрайно дълги нощи,
за всички истини на вяра взети,
за всичките несбъднати поети...
В окото ми като гореща стружка
това градче внезапно влезе
със своята димяща още пушка
и светла - като вишнев цвят - поезия.

А тръгнах
да разходя
свойта болка,
да се порадвам на света...
И толкова.

...
Къде е тук театърът?
Къде е
четвъртата стена?
И как
прожекторът ще ви огрее
с болнава светлина!
Прожектори?
Театър?
Вятър!
О, драга публико!
Ре-публико,
навярно глухоняма!
И теб те няма.
Ама хич те няма!

Защо на всеки стол,
на всеки ред
стои билет,
до него - пак билет.
И шумолят пред честните актьори
и после,
и сега,
и априори -
като на някакъв хайван-пазар!
Оревоар!
О, резервоар!

...
Пак тръгнах...
Накъде?
Нататък.
Със рисковете
да катастрофирам.
Когато е животът твърде кратък,
когато никак не ми се умира.

Кого да обвиня
с присъда веща,
че толкова горчилки съм опитал.
Че съм вървял
понякога насреща
(срещу ръжен неопитно съм ритал).
Че никъде спокойствие не найдох,
че не играх до днес по чужда гайда.
Че с всеки
висш стремеж към красотата -
съм отивал
дълбоко в себе си,
където дреме дивото.
И вил съм
като единак в пустиня снежна
за малко топлинка,
за малко нежност,
за мъничко надежда,
за кураж...
когато ме е удрял
"ваш"
и "наш" -
направо, както казват, през устата...
И си е бършел с кърпичка ръката...

Повярвайте,
аз искрено ви пях.
Ругах ви
и през сълзи ви се смях.
Ала от чувствата
не разигравах тото.
По улиците
градски
изживях
най-тъжния спектакъл
на живота си...
Не шлагерен,
о, не сълзлива песен!
Живота ми -
от кал и сняг омесен;
от чувства
и от страсти,
и от воли.
И ето ме - подобно връх! -
оголен,
отблъскващ,
беззащитен,
некрасив.
Самоубиващ се, но още жив!

Но всичко има край.
И ще избухне
сърцето
в тая миризма на кухня,
додето съм пред листа
и додето
издува вятърът навън прането
и обещава някакви промени...

Манол ще ги разкаже, вместо мене...


__________
* Валери Петров, поет. Визиран е един детайл от поемата му "В меката есен". - Б. а.