автор: RockAround_theC_l_ock

Ние, мъжете, все с „Голямата си работа” се занимаваме, ама не иде реч, за „голямата работа”, за която ще да си помисли някой, дето мисли, че го бива да мисли. Неее! С много по-голяма и важна работа се занимаваме, даже е нещо като карма, ама тя, чисто и просто – Божà работа си е! Затова, за да не се получава недопомислени работи, от там ще си започна откровението – от Сътворението.
Ние, Мъжете, от кал сме направени, а те, Жените, поради липсата на кал – от ребро. Не какво да е, а наше, лично ребро. И затова, по замисъла на Твореца, жените са си лично наши – от наша, лична собственост правени. И проблема с Голямата работа е по-друг. Реброто, както всеки и без да мисли го знае, е повече или по-малко – криво. Жената – също. Затова, повече или по-малко, трябва да се изчуква, С цел изправяне на кривините. Ама то – ребро, а не някакво си тенеке. Изчукаш го, пооправи се, мине не мине някакво време – пак се изметне, пак криво, пак иска изчукване. Ама това, „някакво време” – различно, кривенето различно и изчукването – и то. Дали да е нежно, бавно и дълго, дали грубо, набързо и служебно, дали и двете – все си е проблем на мъжката голяма работа. Не казвам, че с „малка работа” не става, щото всичкото – Божа работа си е...
Това се опитвам да набия в главата на моето ребро... Адамовото! Снощи му викам – много крива си пак ще трябва да те изчукам... Като скочи отгоре ми! Ама не за Голямата работа, за която ще си помисли някой, дето си мисли, че го бива да мисли. Неее!
Като отвори една голяма уста! А аз, за френска голяма работа даже не съм си и мечтал... Нито – помислял! А тя – ти само за това си мислиш! Не съм, Бог ми е свидетел, любов необяснима моя!. А тя –. „Не намесвай Бога!”... От там нататък, диалогът става монолог, защото аз само си отварям устата – за да ми я затварят. И само с думи да е – неудобно... Не комфортно някак... Даже – обидно!
Затова ли, Господи, си ми го дал това ребро? Наказание за всичките ми минали, сегашни и бъдещи грехове? За какво ми е тогава Спасителя? Той – само за другия, небесния живот, дето никой не знае, какъв джендър ще е – мъжки, женски, хермафродит или нещо безполово-възвишено... и, меко казано – дето за нищо няма да става? А ние, за Мъже, дето все още се имаме, някак да се оправяме с този, макар и временен, ама – земен някакъв живот?
Чудя се – има ли мъж, дето да е успял с блага или с не толкова блага дума, да убеди реброто си, за нещо, за каквото и да е нещо, че даже и да е за нищо, че е прав! Защото, което и да е ребро Адамово, колкото и да е криво – накрая все излиза, че е „нещо винаги право”!
А ти , с пот на челото – чукай, изчуквай, оправяй... Ама то, „нещото винаги право”, можеш ли да оправяш? Най-много – да се примиряваш и нагласяваш духовно и физически по неговите нежни извивки и кривинки, и блаженно да дишаш, даже когато въздишаш... И тъй – до края на света...
Е, не чак до края на света, ама нали си е Божà работата, колкото – толкова...
И, не дай Боже, да е съвсем-съвсем, почти – до самия край на света!
Е – с Голямата работа ако е – все някак ще се оправяме... Даже и с голямо ох-кане и пъшкане да е – пак ще търпим... И – ще се оправяме!


Бой.. Боев, 2018