автор: yotovava

Аз съзрях в разцъфтелите клони
вятър с черни криле как нахлу.
Ала Бог не е само икона,
а размирен космически пулс,

който заран в кръвта ми извира –
ту в ефирния шлейф на роса,
ту е скъсана струна на лира,
в далнината – свистеж на коса,

стон, преминал над сухото върше,
хлип в гръдта на отчаян баща,
недочакал до днес да се върне
блуден син, запилян по света.

А нощта стяга пътя на възли.
Как да бъдеш спокоен и тих?
Седем осми е глътчица въздух,
недостатъчна даже за стих.

Но достойна да бъде молитва.
И насечен от плач дитирамб.
И магия, усукана в плитка,
и среднощен обет край геран.

Седем осми е строфа за обич,
дето мама ми пя неведнъж,
и закле ме – не в тайните доби,
а във кроткия есенен дъжд,

да я нося – във възел кенарен,
в шепа мъх от априлска реса.
да не губя ни памет, ни вяра,
връзка обичник – скътан в муска.

Ако ритъмът значи родина
и сърцето ми с него тупти –
аз съм зрънце край точния синор –
в пръст свещена с дълбоки бразди.