автор: LIANIK

Богдан мина през дерето и излезе на пътя от другата страна, където сега стоеше неговата каруца. Беше я оставил по-далеко, че да не се чуе тропота от копитата на коня. Когато се качи и хвана юздите,топлата усмивка още блестеше, като ясна месечина върху обветреното му лице.
- Дий! Хайде,Черньо, че път ни чака! – отпусна Бого юздите и подкара талигата към края на селото. Може и празник да беше, но той имаше доста стока да взима от града. Поръчки много преди Великден и на тефтера, вече му се беше видял края. В околността имаше още двама търгаши с талиги като него, ама още зелени бяха, и хората все на Бого поръчваха, щото го знаеха как работи и че закъснение нямаше.
През целия път до града лицето на Богдан се озаряваше от сладката нега на спомена за доброто, което беше сторил. Очите му светеха, така, че дори звездите се бяха засрамили и изпокрили в небосвода, освобождавайки място на топлото пролетно слънце, което сега шестваше по светлосинята небесна пътека.
- Ой, ой! Дий Черньо! – викаше той по завоите, сякаш искаше да догони свежия ветрец, играещ си с току-що напъпилите цветове по дърветата. Хубаво беше, пролетно време, по тази земя. Черните буци от шупналата се, влажна пръст се надигаха под напора на зелените стръкове на растенията, а щъркелите закрепваха с речна кал старите си домове - гнездата.
Още по широко се разтегляше в усмивка устата на Богдан, като си припомняше за опуленото в почуда лице на бръснаря, когато съзря пред себе си коша с детето. ” Халал да им е тази радост, Боже! Да са здрави и живи, та да поминуват сто години!” – помоли се той към небето и сложи набързо кръст до сърцето си. Стар приятел му беше околийският началник. Когато Богдан отиде да го пита, как става тази работа с взимането на сиротно дете от чужди хора, излезе, че не е чак толкова сложно това дело. Падна се така, че в същия този ден бяха довели едно бебе, почти годиначе, намерено пред вратата на черквата Пресвета Богородица. Търговецът разказа всичко на своя побратим и онзи склони да направи отстъпка – така хем държавата щеше да си спести някоя пара, хем добро щеше да се направи и на селяците и за детето. Началникът го изпрати до селото, за да вземе от кмета имената на бръснаря и неговата булка, че да ги впишат в свидетелството. Оставиха само празно място за личното име, да се допише при вписването в книгата за броя на населението, която водеха кметовете. И цялата тази работа Бого я свърши само за някакви си три-четири дни, а после му дадоха детето, за да го заведе при новите му родители. Богдан пренощува в дома си и заранта, още не пропели първи петли, го остави пред портата на Милан Бръснаря. Леко му беше, харно, сега на сърцето, щото беше сътворил едно малко чудо, а и с помощта на Господ Бог беше зарадвал едни добри души на тази земя.

***
Милан Бръснаря, отдавна бе забравил за пълната кофа, що висеше в бунара на въжето, а и за това, че още работа изостана да свърши. Той сега мереше с крачки пода на огнището, където се беше настанила баба Митра с детето, а Марийка приготвяше над огнището жито, разварено в мляко за да нахранят момчето.
- На баба Христето ма, убавото ми Христозче! Баба ще ти даде да си поиграеш с чана, дето има над портичката. Ма къде, баба, загуби другото? Найдю де е, а? Що самичко ми идеш?– хортуваше старицата на детенцето и го милваше по главичката.
- Бабо! Ма какви ги говориш? То, това не са теленцата, дето ги роди Калинка! – скара и се Мика.
- Че баба ти може и да е с едната нога в земята, ама йоще не съм изфирясала чак толкоз, че да не знам, що е чедо и що животинче! – сопна се Старата.
- Тогаз, що му викаш Христозчо? И търсиш Найдю? Така им викаме на теленцата. –затюхка се Марийка.
- Я, да съм ви рекла,така да им викате?
- Ми, че как! Ти нали рече, че си ги видела в съня?
- Я децата видех, не на Калинка отрочетата! – и като тури кръст, баба Митра зацъка с език на малкото, което нетърпеливо проплака в ръцете и.
- Не мога така! Ще ходя до кметя, да видим това истина ли ще да е? – не се стърпя Милан, наметна си горната дреха, сви внимателно хартийката, що намериха при детето и излезе навън.
Кмета на селото още не беше си изял качамака, когато го извика булката му, че някой селяк го търси по работа. Като излезе на двора бай Сотир съгледа до вратата Милан Бръснаря. Забърса той полепналата по своите мустаци царевична каша и се ухили широко, а ушите му подскочиха под калпака, като че ли щяха да се изскубнат от главата му и полетят свободно в небето. Сети се Кмета за какво го търси Милан, затова като го приближи му рече:
- Добра ти среща Миланчо! Що съм ти притрябвал толкоз рано?
Бръснаря се заусука, виждаше се, че някак не му е удобно, но отвърна:
- Да ме извиняваш, че те прекъснах! Ама, да те питам, има ли в тази хартийка, нещо вярно, че жената казва, че тука бил на Околията знака?А, и тя по-добре от мене чете!
Бай Сотир пое листа, отвори го в цялата му прелест пред лицето си, запули му се насреща, заприсвива очи и захъмка под мустак, а накрая, като го чукна с пръст, рече:
- Че от това по-истинско, аратлик, няма на къде! Само, ще ме почакаш да се пооправя, че да го впишем в книжата. – после Кметът върна листа на слисаният новоизлюпен баща.

Христоз го вписаха.Така в книгата на селото се появи още един жител – синът на Милан Бръснаря и кака Мика.
Кой може да опише радостта на тези, чиито сърца най-после са помазани от светото миро на желаното, що се е сбъднало наяве? Едва ли имаше в селото, човек, който да остана непочерпен или такъв пияч, който да се размине с едно и остане по-трезвен! Даже баба Митра удари един дълбок гълток от ракията първескиня, що Милан беше натокъл, за да почерпи за здравето на синчето.
Ако досега дните за Милан и Мика, идваха и си отиваха, бавни и разтегливи като рахат локум, то сега, те се надскачаха, светваха и загасваха, като топчетата, с които децата си играеха по прашните улици. Каква радост, топла обич и упование в Бога, настъпиха в тази къща, която всички вече, отдавна наричаха Майчина стряха - само стопаните и знаеха! А Времето, отново подзе своя бяг по пътищата на Съдбата.


***

Вечерта, седмица след Великден, Богдан Търговеца седеше с кмета Лазар на тезгяха в кръчмата и се черпеха един друг по ракия, преди изпроводяк. Двамата бяха отколешни дружки, набори, пък и заедно ергенуваха, и често, след като булката на Богдан почина, прекарваха по една вечер в месеца на чашка ракия. И сега, след дългият ден, се раздумваха двамата леко развеселени от броя на чашите що бяха изпили, а и от това, което Бого беше току що разказал на кмета, като на стар приятел.
- Казваш, ей таквиз очи опулил, а? – се закиска Лазар и продължи своята тирада, - Че и я да съм, като ми дойде така на прага да ставам тетю, ще да гледам така, като муле. То не е лесна, ама нейсе, добре си сторил наборе!
И потупа по рамото Богдан, като да му изкаже и той благодарност за стореното добро дело. А онзи само се подсмихваше, клатеше глава и думаше:
- Щастливи са хората, бре наборе! Ей, това му е важното!
Решиха да пият още по едно за последно, но тъкмо кръчмаря им отмери чашите и ги прекъсна Анго Гърбавото – техен комшия и чест приятел в кръчмарските раздумки.
- Кмете, вън те чака баба Сладуна.
- Щом е дошла до тука, нещо важно ще да е! – промърмори Лазар и се запъти към вратата. Бого го последва да види що има, че е дошла, така на крака, селската баячка, що израждаше и децата в селото.
Навън нощта хладнееше, а звездите ярко блестяха върху черното и наметало, сякаш и те бяха любопитни, какво ставаше долу по земята.
- Кажи, мари бабо Сладуно, що ти требвам толкоз късно? – запита кмета Лазар, старицата, що се беше изправила отвън до вратата на кръчмето. Цялата беше завита с тъмни дрехи,защото от години тя беше вдовица, а и двама сина беше изпратила в земята. Сега здраво стискаше в ръце вързоп от парцали и като че ли на Богдан му се стори, че нещо мърда и скимти вътре.
- Коньовата Ката се спомина! Роди, ама не оживя! Бог да я прости горката! Оставих Донка до нея, а я с бебето , ей тука додах. – рече баба Сладуна.
- Че попа прати ли да повикат? – спита я Лазар.
- Пратих.Ама детето що да чиним, не ми сбира акъла?
- А, то добре ли е?
- Добре е.Ще да живее горкото, ама що ще прави самичко на този свят? – подсмъркна натъжена старицата.
- Ще трябва на околийският да обадим, или… - и гласът на Лазар заглъхна, сега той гледаше,някак странно към Богдан.Ясно беше,че нещо му щукна в главата, някоя калпава мисъл, сигур му се завъди в акъла. В това време поп Ставри пристигна в тръс, пъхнал под мишницата си калимявката и развял полите на расото.
- Брех, така посреди ночи! Тъкмо бяхме задремали с попадията… - затюхка се онзи.
Кмета го тупна по гърба за кураж и го поуспокои с думите:
- Не се тревожи Попе! Ще я свършим ние с тебе и тази работа. Все пак нали за т,ва сме се рачили – ти да оправяш Божиите дела, язи хорските! – и подкара цялата група към края на селото, където беше схлупената колиба на Коньо пъдаря, споминал се наскоро и оставил в бедност и мизерия булката си, бременна с първото си чадо.Те бяха преселници от другаде и дори Лазар не знаеше откъде идеха и имаха ли нейде близки. Сега само малкото беше останало след тях, а тази душичка си нямаше вече никого. На Лазар му беше дошла една щура идея, къде от повечето ракия, къде от нуждата и той ,като Бого да стори нещо хубаво в живота си.Та , реши кметът, че приятелят му пак трябва да достави една жива стока до вратите на Милан Бръснаря. Още по пътя той обясни на другите, що беше намислил, а после се обърна към поп Ставри:
- Е, попе, ти какво ще кажеш? Твоят началник отгоре, дали ще бъде съгласен?
Поп Ставри се почеса по тила, поспря се замалко и рече:
- Ми, че то, ако стане, то на Господ повеля, ще да е това?А сме длъжни да изпълняваме, що ни каже отеца!
Речено –сторено . Сутринта погребаха майката. Попа я опя хубаво и молитва чете, все пак разноските пое кметството. Малкото бяха оставили при една кърмачка да го нахрани, дорде оправят нещата. Лазар издаде свидетелството така, че остави място да се впишат данните дето липсваха. На третият ден, още в зори спряха с Бого пред къщата на бай Сотир – кмета на съседното село. Онзи се слиса, що става, че го вдигат още по бели гащи, ама като му обясниха работата, бързо свърши що трябваше. Изчакаха да падне нощта и пратиха Богдан да остави детето пред вратата на Милан Бърснаря.
Този път, отвън в двора излезе първо Марийка. Тя метна сапуненицата, дето беше мила Христозчо, на земята и тъкмо да се прибере, и се счу нещо до вратичката.
Милан Бръстаря се показа от одаята, да вземе синчето си от ръцете на старата, която сега го държеше,че да го сложи в люлката да спи.В това време отвън влезе булката му.
- И това е момче!Ма е мъничко още, кърмаче! – усмихнато, с насълзени от умиление очи му заговори Мика.В ръцете и мърдаше дете, завито в църковна покривка с везан кръст.
Баба Митра вдигна глава и като се позасмя рече:
- Ей, го де, и Найдю дойде! – а после продължи да люлее на ръце Христозчо, и да му пее стара песен за чучулигата, дето приспивала чадата си в чужди гнезда.


***

Годините се занизаха, като топчета от броеницата на някой поп, цъфтяха теменугите по китните пролетни нивя, жълтееха житата в жаркият летен ден, бавно, като майчина песен се сипеха листата през есента, а зимата зафучаваше и вихреше снега, трупайки катове от спомени в душите на людете, както се трупа чеиза на мома.
Дъждовният Май беше раззеленил всичко по баирите, горите и полята.Природата беше оцветила в багрила от цветя, всичко що и се видеше едноцветно в тази житейска картина що цъфтеше из света.
Два дена преди празника на селото валя, като че ли Свети Петър си правеше баня и изсипваше ведро след ведро над главите на хората. Коларските пътища жвакаха в кална премяна, която се диплеше, къде по леко, къде дълбоко от колелата на колите преминаващи по тях.
Дядо Бого, старият талигар, беше впрегнал каручката си, разкривена и нашарена, като женски сукман, но достатъчно здрава за един стар човек, решил да се разтъпчи до съседното село да види хора на сбор. Магарето му, слабо и безхарактерно, с една дума – лош пример за своя род и вид, сега поставяше копито до копита в опитите си да премине калното блато, образувало се в една дълбока и широка вдлъбнатина посреди пътя. ”Ще се слиза!Пък дано да не замръкна в това време на пътя!” – начумери се старецът, спря да опъва поводите на дългоухото,слезе и пльокна в мазната кал с краката. Докато измисли как да изкара на по-сухото магарето, по пътя отдолу се зададе друга талига. Два черни коня бяха впрегнати отпред, те препускаха бързо по пътя и като змия се извиваше ту на едната, ту на другата страна колата, така, че да се избегнат изровените и пълни с кал ями. На капрата, най –отгоре, седяха двама момци – едри и хубави момчета в силата си.
- Стоооой! – извика едното и дръпна юздите точно преди трапа, в който беше заседнал дядо Богдан. - Сполай ти дядо!
- Да ви даде Бог здраве и дълъг живот, чедо! – отвърна старецът.
- Нещо си в затруднение май? – ухили се другото момче и скочи на земята.
- Така се случи, бе момци! – въздъхна старият талигар.
- Ей, сега с батьо ще да оправим работата! Ти дядо на сбора ли си тръгнал?
- На сбор я!И на мене ми се ще да видя люде, че да ми се отпусне душата сред хора и музика.
- Ако имаш време, отскочи у дома, че да те почерпим и ние за празника.
- Че вий от това село ли сте, бре?
- От това.
- А от кои сте?Коя ви е родата?
- Синове сме на Милан Бръснаря и живеем в къщата дето и викат Майчина стряха. До нея всеки ще те упъти, цяло село я знаят. – отговори другото момче и докато да се усети дядо Богдан, каруцата му беше извадена на сухо.
- Хайде, до после!И със здраве! – извикаха момчетата и като рипнаха на колата подкараха по неравното и преминаха отсреща, а конете заиграха надолу по пътя,където вече се виждаха шапките на първите къщи.
Дядо Богдан се загледа след каруцата на младите юнаци, дето минаха като хали, но вместо разруха, бяха оставили след себе си вкуса на доброто. Сега по лицето на старецът, дето от едно време хората знаеха като Бого Търговеца, бавно се стичаха топли сълзи, а в очите му играеха, вплели се в едно, умилението и радостта на човека, сторил добро, без да търси отплата.

КРАЙ!