автор: LIANIK

Годината започна топла и уханна, като дива момина сълза, разцъфтяла случайно сред минзухари и лалета в двора на някоя къща . Марта пристъпи наперено и гордо, като лична мома дето минава покрай момъка, който я люби издалеко и без надежда, а людете, подлъгали се от топлите и крачки се застягаха за работата по полето.
Времето, като малко дете, реши да напакости и да си поиграе с плановете на хората, и късно една вечер посипа ситен дъжд, примесен със снежни пухчета. Небето сивееше и диплеше стоманената мъгла, като юрган над селцето, сгушило се в полите на Балкана.Тук-там вятърът нахвърляше по покривите белоснежната дантела, но дъждът и мъглата, бързо я съдираха от стрехите на къщите.
Милан изтри с ръкав потта от челото си и приседна уморено на столчето.До него Калинка, пъстрата кравичка, ближеше двете телца на току що появилите се на бял свят свои деца. Едното теленце, червенко на сиви петна, вече подгъваше колена и се мъчеше да изправи несигурното си телце, за да стигне до майчината гръд, където го чакаше вече храната. Другото, неосъзнало още света, се нагаждаше под топлият език на майка си, удовлетворено от нейната топлина.
„Ей, т,ва е живота!” – помисли си мъжът, - „Хубав и топъл, сит и честит за една майка и здравичките и деца.” Уморен беше, почти цяла нощ бдеше в обора, дорде се появят тези две слънчица. Марийка, булката му, прииждаше често при него и пак после отиваше в къщата на топло, хем нетърпелива, хем притеснена за съдбата на душичките.”Душички!” – ей тъй им викаше тя на всичката стока, що се появеше в тяхната къща. И към всички се отнасяше, като към родна майчица – поеше ги, чистеше, гледаше ги като писани яйца, а като пораснеха, не даваше да ги колят. Затова Милан продаваше хубавата си стока, а за дома от касапина ходеше да купува месо, че неговата Мика жив щеше да го одере, ако и пипнеше дечицата.
”Такъв ни е късметът! Какво да се прави?” – често му лягаха на Милан тъмни мисли в главата. Вече повече от 18 години от как бяха венчани, ама не даде Бог да си имат дечица, че да им се разтушат сърцата. А, тя булката му за това, като че ли бе родена – на всичко живинко, като че ли майчица родна беше. Умиляваше се от децата, а и децата я обичаха и все нея търсеха. Добра му беше жената, толкоз години заедно си поминуваха, ама тази мъка дето от толкоз време стискаше сърцето и малко нещо я промени. Тази зима Марийка съвсем някак се предаде, по често мълчеше и някак не на място беше. Виждаше Милан какво става и тревогата го не оставяше на мира. Искаше му се да я зарадва, да потуши мъката и, ама не знаеше как… Имаше ли лек за това - бяха го пробвали вече. Даже отпред на къщата поръчаха челна дъска с молещите ръце на Богородица, така им беше казала една знахарка. Ала не идваше щастието, което искаше, търсеше и бленуваше неговата Мика. Спомни си колко я любеше на младини и като му пристана по горд от него нямаше в селото. Милан се позасмя и почеса наболата си брада,като помисли,че май по скоро той и пристана, не тя . Имаше той още трима братя, а Марийка беше една. Та кандиса той зет да стане. И баба му, и дядо му хубави хора бяха, като син го приеха, а и добри стопани, научиха го как се гледа хубава стока. Всичко имаше в двора – дванадесет кози с яренца, магарица с малкото , пет крави, сто пилета и мисирки. Ама останаха си сами сега с Мика, дядо му се спомина рано, а бабата есента я изпратиха и поставиха до него, да си хортуват под земята. Остана само дъртата баба, надживяла и сина и снаха си, кретаща и охкаща из двора с кривата си тояжка. Нея си я гледаха, като друго не им остана, освен в къщата, дето бе подредена, пълна с каквото му трябва за живот на човека,да се следят из празните одаи само те двамата, като птиченца в гнездо,чакащи някоя кукувица, да им остави яйце, че да си го отгледат, като свое.
Загледан някъде в нищото, до Милан достигнаха стъпките на милата му булка. В обора влезе Марийка и като съзря двете теленца, плесна щастливо с ръце и извика:
- Ех, че са хубави, душички милички ма!Миланчо как ще да ги кръстиме, виж като Калинка са шаренки?
- Не знам булка. Както речеш, така ще им викаме! – усмихнат и каза Милан, някак удовлетворен от озареното сега от светлина лице на Миката.Черните и, като маслинки очи, сега святкаха в някаква магия, пълни с топлина и майчина грижа.
„Ех, Боже, да можеше да я зарадвам така за по-дълго! – си пожела Милан и се изправи, за да помогне на жена си да почисти на кравите и да издоят млякото.

Бай Милан Бръснаря, както го наричаха всички в селото, бричеше и стрижеше два пъти в неделя и преди празник. Затова в малкото складче, делящо бакалията от кръчмата винаги имаше много хора, чакащи си реда да ги оправи и почисти космите от лицата им. И поп Кандю идваше, макар и да носеше най-дългата брада в селото, все искаше Милан да го хване тук-там, че нещо му се виждала поизраснала и изкривена вече брадата му. Тук бе мъжкото сборище, жените само в бакалията влизаха, а у кръчмата и стаичката битуваха всички що носеха крачоли, наместо фусти и сукмани.
Милан имаше винаги много работа,обичаше той да слуша приказките на старите, историите на младите и мърморенето на мъжете, що бяха под чехъл. Но днес сякаш нещо го душеше, не му се чуваха думите на другите, не му се гледаше гюрултия ама нямаше как.Беше недоспал заради израждането на теленцата, ама още по го напрегнаха думите на баба Митра, като чу за тяхното раждане.
- Брех,- рече тя сутринта, докато закусваха, - че то язи сънувах ги двамцата. Хубавки, мъжки са.
- Мъжки са, ама са шаренки, душичките! – обади се Марийката и продължи, - Чудя се само как ще да им казваме?
- Че как, я ги сънувах, имат си имена! – отвърна баба Митра.
- Ох бабо, пак ли си яла шекер снощи? – въздъхна Мика и пребърса масата отпред, където старата беше изляла малко попара.
- Я шекерчета Мике, любя, ма снощи не съм яла. Дадох ги, що имах, на Кънчо, детето на Станка комшийката. Виж щях да се заблудя и да заборавя, да кажа да ми купи Миланчо пак от бакалията.
- Ще ти купя бабо. – отвърна и той, и досърба паницата с топло мляко.
- А за мънинките, да ги кръстите Христосчо и Найдю! Те т,ва им са имената. – занарежда старата.
- Ох, бабке, годините вече ти натежаха! – заклати глава Марийка. И тя животните чувстваше като деца, мили и бяха, ама баба и вече съвсем се отплесна. Говореше за теленцата, като за човешки деца. Старата отново изплю нещо по масата и Мика побърза да забърше след нея, че да не изцапа ръкавите си, после трудно я преобличаше, щото не даваше, все си мислеше, че и взимат любимата дреха.
- Тежат не тежат, мои са си. Вий вас гледайте! Стига сте ходили така, като скотове! Добри хора сте, толкова стока отглеждате, та едно хранениче ли няма да оправите! – сопна се старата и придъвка с беззъбата си уста. Като почнеше така да им говори Милан бързаше да излезе, че да не слуша, щото и той се ядосваше на приказките и- отде да намереше оставено дете да гледат. Не никнеха те по нивите я.Този път обаче остана, нещо го накара да види края на този разговор.
- Бабо, ма ти пак ли почваш!- затюхка се Мика и зараздига масата, като първо взе паницата на старата жена. – Колко пъти ти се казва, че Божия воля е това. Виж и аз съм сама, мама друго дете не е заченала!
Старата тропна по масата:
- Че, то я на майкя ти и на тетю ти им думах да вземат още едно, ма и те като тебе от думи не побират. Чини им се, че ей така си приказвам, да ме носи само вятъра, мене.
Мика се поспря, тъжно погледна към мъжа си и видя там само това, което и сега в нея гореше.Такава мъка що имаха двамата в сърцата си, тя не желаеше и на най-върлият си враг. От такава мъка спасение трудно се намираше, а мир още по трудно откриваше вече женското и сърце, като гледаше как на другите децата се множаха, растяха, някои даже се и зажениха. А тя, безплодна ще си отиде от тази земя, безплодна и куха, като сливата дето отрязаха в двора, щото изсъхна, а от години я чакаха да роди плод, а тя само листа правеше да метат.