автор: LIANIK

Мина вече година,откакто майка му се спомина. Баща му, останал сам и вдовец, сякаш малко се по успокои, стана някак по ведър, примирен с живота и света. Сега баба му шеташе из къщата. Переше дрехите им, струваше някоя чорба, макар че и той и помагаше. Стара беше тя,бавно се случваха нещата при нея,бавно, но ставаха с малко помощ. А той, ей го вече, 30 минаваше. „Стар ерген, а за мома не продумва!”-шепнеха си хората.
Други вече бяха момите-кипри и млади дечица, за зелени юнаци. На него те не му бяха нужни. За цял живот той си имаше мома,единствена, само негова си.Тя беше изпълнила сърцето му, гърдите му дишаха с нейното име, очите му виждаха нейното лице.Друго не му трябваше.
Не отиде да я иска майка му.Трудна жена беше тя, инат и опака, все на нейното искаше да става. Дълго и говори той , а тя-не, та не. По-добра мома да си търсел, тая не ставала- бедна и куца била. Е, той пък отказа да вземе друга мома! Идваха няколко баби да предлагат, да му думат, ама той не ги слушаше, ставаше от софрата, обличаше горната дреха и ги оставяше у дома, да сгодяват ако щат майка му. Ожениха я, неговата Траяна -чернооката щерка на Трайчо Кюмюра,така му викаха на баща и. От бедност не можеха да се отърват нейните родители, а имаха и още две дъщери.От тях най-голямата беше Траяна, когато се родила, някаква болест я хванала,оживяла, ама куца останала с единият крак. На Любчо това не му пречеше. Не виждаше той нищо куцо в нея - кусур, виждаше само у майка си и у другите, дето я заклеймяваха.
Не беше говорил той на Траяна за своите чувства, затова, когато майка му отказа да ходи да я иска, и той се отказа от себе си, но не и от любовта си. Живееше, работеше, но друга не погледна повече. И сега, стоеше скрит до черниците на Лалиния харман.Така беше свикнал- да пази Траяна, да я гледа отдалеко, когато имаше случай. Затова и сега беше тук в тъмното на ъгъла, откъдето можеше да вижда къщата на Малчо Лудото. Ожени се неговата Траяна за селският говедар, Лудото му викаха. Странен беше той от малък, някак завеян, не с ума си, като че разглезено дете виждаш. Скачаше и пееше той след кравите, като че ли от тях се пишеше, не за човек се взимаше, ами за животинче. От осем години Траяна беше женена за него, осем века му се струваха на Любо, но това лято, Господ прибра Малчо Лудото. И Траяна остана вдовица ,без деца, в къщурката, където още живееха нейният девер с булката и децата си. Сега тя за чуждите се грижеше, ама личеше, че се чудеха как да се отърват,че и тя гърло им беше.
След смъртта на Лудото есента дойде и премина студена и кишава. Зимата заварди входовете на къщите и хората, дори и за малко навън, бързаха да се приберат до огъня да се стоплят. Любо не бързаше да се прибира, всеки ден , цяла зима, дори и в студа, той стоеше, кога за час,кога за повече на това място, до трите стари черници. Чакаше той да зърне Траяна, поне за малко, когато излизаше за дърва, или пък да събира сняг за стопяване на огъня, че от студа чешмите бяха замръзнали. Сега пролетта беше разпуснала сбръчкалата се черна земя, разпъпили се бяха кокичетата, планинският синчец засиня по бреговете на реката, разделяща селото на две половини. В Любчовото сърце отново засвети надеждата. Вкорени се тя, като плевел и колкото и да я натискаше той, тя отново избуяваше в гърдите му, завладяваше го, караше го ту да се усмихва, ту да скърби. Някак си, сега му се виждаше по приемливо да моли Траяна, да и дума за своите чувства. Ама как да подхванеше работата той не знаеше! Така поседя скрит още малко, почака, но не видя Траяна, затова бавно и умислено закрачи към дома. Като влезе в стаята, изтърси кожуха и го съблече, но не чу поздрава на баба си, нито видя разбиращият поглед на баща си. Седна на софрата умислен, загледан в димящата купа с булгур и сланинка.
-Уф,баба,Любчо пак си увесил глава!Що баба така си се закахърил? Тя ,Пена,майка ти, вече година направи баба, а и ти голям си,що толкоз дълго да тъжиш?!Струва ми се,обаче,че не за това се кахъриш!-заговори му меко баба Стайка.
-Добре съм бабо!-отвърна и той и като взе лъжицата засърба от чорбата.

Булгурената чорбица на баба Стайка, беше сладка като медовина.Старата жена не я правеше често, но пък сготвеше ли я, на човек му се струваше, че с всяка лъжица душата му се сгрява, от тази проста, но и чудно вкусна гозба.Това стана сега и с Любчо. Някак от само себе си изчезна тежестта в гърдите му, спря да го боли главата, отпусна му се и душата, като че ли с мед го помазаха.
-Добре си се сетила за тази манджа бабке!Заситих се и се стоплих, ще отивам да си лягам.-каза Любчо и се изправи.
-А, постой още малко, чедо, докато вдигна софрата - отвърна му хитро баба Стайка, - то с баща ти може малко да си похортувате през това време.
Любо погледна към баща си и като срещна погледа му, отново седна на мястото си. Старата жена се засуети, за раздига съдовете, а двамата мъже мълчаха. Когато баба Стайка се скри в малката си стая, баща му проговори:
-Виж сине, не ща да ти думам,то само ти си знаеш, ама баба ти мира не ми дава.Та и аз те виждам,че тлееш, ама не гориш и жално ми става.Тя, майка ти,Бог да я прости,трудна и опака жена беше, ама трябваше да идеш да я откраднеш и доведеш тази твоя мома,и щеше да се примири с времето. Но станалото, станало-не можеш го поправи. Но ново начало сами може да си изградите двамата. Не слушай, не бързай да ми отвръщаш сине!Тъкмо съм се решил, а и думите трудно ми идват така, както са сега в мене. Да ида утре до поп Ганчо,баба ти ще направи още булгурена чорба да му занеса. Да ида да го захвана, че да приказва на Станчо, девера и да ти я даде за жена.
Любо мълчеше. Струваше му се, че думите на баща му не са истина, а сън някакъв-хубав и ласкав,като мириса на диви полски цветя.Баща му поседя така,почака и пак заговори:
-Не мога да те гледам така Любчо!Син си ми ти-единствено дете!А толкова хубав човек си - добър, внимателен, верен. Че ти, сине, нямаш ли нужда от щастие, от топлина!? Нищо лошо не си сторил,Господ сам ти отвори пътят,който беше досега затворен.
-Иди!-каза изведнъж Любо и прегърна баща си-Иди тате и питай!
Скрита зад вратичката на своята стая баба Стайка тихо посмръкна, позабърса с кърпа просълзените си от щастие очи, прекръсти се и се запъти да ляга, че сутринта отново трябваше да свари от своята чорба за попа.
На следващият ден Любо не можеше място да си намери, хвърляше се ту в една работа, ту в друга, недовършвайки първата. Не беше той такъв нетърпелив и разпилян, но сега сърцето му мира не му даваше, а умът му летеше в хиляди мисли, за това, какво ще да стане, дали ще да стане това, за което бленуваше отдавна мъжката му душа.
Привечер баща му си дойде. Любчо захвърли каквото работеше и го последва в къщата. Баба му го изпревари още преди той да отвори уста:
-Е,казвай де! Какво стана?
-Ами да се поотморя и после виж там какво ще изкараш за дарове.- отвърна баща му. Любо се закова, така, както беше застанал пред вратата, загледан в баща си, а онзи се обърна към него и заговори:
-Какво си ме зяпнал? Мий се, че ще ходим у Станчови да уговаряме нещата за твоята мома! Добре, че е баба ти с нейната чорба, че и попа кандиса и се съгласи до седмица преди постите да ви венчае.
Любо подскочи, грабна кърпа от вратата и се запъти да се мие, после се повърна, сграбчи баща си, прегърна го, целуна го по двете страни и пак се запъти да се почисти. Старият Наню приседна леко до стената и като се загледа след сина си, на лицето му се появи една нежна и спокойна усмивка, бащина и топла, като стара сливова ракия, като пиеш от нея влиза меко, а после те затопля с точната температура.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ ...