автор: Mariq_Vergova

И защото бях лятна, наивна и топла,
тази зима дойде и без милост се вкопчи
във сърцето ми, мислите, моето тяло
и навярно, задълго реши да остане.

Между мене и тебе днес сняг навалял е.
До полуда е тихо и призрачно-бяло.
И смирена, безмълвна, по навик стоя
пред олтара на твоята крепост душа.

Черни птици, вихрушка, кинжали от лед,
пръсти впивам до кръв във бодливия плет.
И разбирам – аз тук съм бездомна и ничия.
Вледенена от студ, на колене се свличам.

И заравям под хищните преспи от сняг
всеки спомен, набъбнал от горест и мрак,
куп неказани думи, стиха непотребен,
всяка глупава, тъжна въздишка... И тебе...

И понеже днес нямам какво да ти дам –
в мен угаснаха трепет, надежда и плам –
ти оставям, под мъртвото зимно небе,
свойто клето, премръзнало, спряло сърце...