автор: LIANIK

Светлика бавно изгряваше на хоризонта.Росата поливаше с блясъка си ново изникналите през нощта зелени стръкове, капваше тя по листата на дърветата и попиваше в земните недра.Слънцето, като закачливо дете пращаше лъчите си да докосват с топлината си още не събудилите се живинки.
Два палави лъча се прокраднаха през прозорчето и заиграха по нежното женско лице.Събуди се Слънцана.Усети се отмаляла, но бодра. Замижа тя срещу светлината и затихна.Успала се беше.Бързо се надигна,но една ръка я спря.
-За къде си се разбързала така –отваряйки черните си очи я попита Никола.Погледна го тя, а в ума и чак сега се проясниха картините от предишната вечер.Руменина обля страните и.Идеше и да потъне в земята от свян и неудобство.
-Е ее, сега, че от мене ли те е срам още? –засмяно я попита Никола.
-Аз..-не можа да продължи Слънцана,наместо това се сви уплашено.Никола беше вдигнал ръка, за да я погали,но тя беше решила, че ще я бие за нещо.Смръщиха се веждите му,набразди се и младото му чело:
-Ти мене за такъв ли ме мислиш?-тихо и строго звучеше гласът му сега.-Аз не съм от тези,които със сила взимат,които мярка нямат,които не уважават,нито себе си, нито другите.Бог ме води мене,Слънцано.Бог е в сърцето и в душата ми.Как ръка ще ти вдигна? Жена си ми ти.Невеста.Искана и чакана.Аз и срещу стоката си не вдигам ръка , а ти си мислиш, че срещу тебе.
Изправи се Никола в леглото.Гледаше я.Прибрал беше ръцете си, до себе си.Слънцана наведе виновно глава.Не мислеше тя така за него, но тялото и реагира на познатият жест за опасност.
-Аз по навик, такова.Нищо не мислех.Просто така стана.-виновно смотолеви младата жена.
Въздъхна Никола.Погледна я и после стана от леглото.Изтупа дрехите си и ги облече.
-Каквото беше, да минава.-каза той, и продължи:-Аз не ти се сърдя.Ако ме искаш, мястото ти е до мене, ако не ти харесва, ще чакам.Недей само по задължение и дай ми право да ти се харесам.Да се опитам,пък после,каквото решиш.
Отдъхна си Слънцана.Отпусна се сърцето и.Харесваше и, как да не и харесваше.Просто трудно се учеше човек на новото,когато, толкова различно беше от старото.
В същият този ден всички от Коларовата къща отидоха на черквата. И питки раздадоха на съседите, за да върви семейният живот на младите, така, както беше традицията от едно време,така, както помнеха от предците си,които го бяха правили за възхвала на Бога и Исуса Христа.Денят приключваше своето време,а нощта щеше да го замени, тъмна, но изпълнена с топла лунна светлина. Вървяха те по тесните улички към дома , а Марето припкаше около тях в новата си рокличка.Не можеше място да си намери детето, че има нова дреха, че си има добър татко, и, че майка и вече не плаче скришом от мъка и болка.Не беше Бог напразно казал, че Царството Небесно е за децата,защото те бяха най-чистите живинки на този свят,бързо забравяха лошото и най-много се радваха на доброто.
Месец май настъпи дъждовен и топъл.Селяните се трудеха усърдно по нивята, в дворовете на къщите постоянно кипеше живот.Животът клокочеше и в къщата на дядо Колю и баба Янка Коларови.Разбираха се младите, радваха им се старите.А работниците, като виждаха как е усмихнат всеки ден стопанина им, и те с леки души, впрягаха цялата си сила в работата.Доволен беше Никола,спокоен беше, защото ленът,който зася рано на пролет поникна добре.Голяма реколта очакваше той. Знаеше, че ще има и кой да му изкупи стоката, защото наскоро беше чул, че във Филибето са отворили нови, големи фабрики и ще търсят повече лен за производство на дрехи и други неща за гражданите.Не му тежеше вече нито работата,нито самотата.Не бе сам вече той, и баща беше, и съпруг. Вечер, бързаше да свърши с всичко, да се прибере, да вечеря и да легне до невестата си.Сутрин бързаше да се събуди, за да я погледа как спи, да я помилва по страните и когато отвори и тя очи да погледне право в него.Така се чувстваше Никола, такива чувства вълнуваха и Слънцаненото сърце.
Веднъж Никола се забави повече в селският дюкян и когато останаха сами с Тотю, онзи му каза:
-Виж Никола, виж батьовото.Знаеш, не обичам аз сплетните, ама от тук много народ минава, че подочувам някоя и друга дума. Онзи ден стрина ти Елена за твоята булка приказваше. Казваше тя, че след момичето, дълго не е ставала трудна, невестата ти.И сега може да нямате друго отроче.
Като чу това,намръщи се Никола,гняв кипеше в гърдите му,стискаше в юмруци ръцете си.
-Аз бай Тотю, отроче си имам от моята невеста.И друго да нямам,това на мене ми стига.Ако не и стига на Слънцана, тя ще да ми каже, каквото трябва.-отряза Никола и излезе от магазина.Тотю се усмихна и още дълго гледа след Никола,като кимаше с глава в съгласие с думите му.
Чула беше разговора им Тотьовата булка и не мина много време, повтаряха го вече селските баби. Чу го и баба Янка от една съседка, когато се връщаха със Слънцана и детето от топлата вода. Смути се младата жена, позачерви се от неудобство.Но на баба Янка, пък лицето и грейна, позасмя се тя, и отсече:
-Че то вярно е това, което Николчо е казал.Имат си те детенце, ако искат друго, двамата с Божията помощ ще се справят я.
Подмина баба Янка съседката,като водеше за ръка Марето.Умислена и натъжена тръгна след нея
и Слънцана. Истина беше това, че откакто роди Марето, повече трудна не бе ставала.И сега време мина, откакто е с Никола,но имаше още от женското кървене.
Идваха дните и си отиваха. Работеха хората,трудеха се за един хляб,дом и семейство.Настъпи и почти премина жаркият месец юли. Жътвари се трудеха по полето,дървари в горите, а по къщите работа винаги имаше за жените. От как чу за сплетните, Слънцана беше все умислена, някак вяла.Усмихваше се на детето , слушаше Никола, разбираше се със старите и с работниците,но мъка тровеше женското и сърце.”Боже,той заслужава , свое детенце да има.Да му вика татко, да го милва и целува, а види се аз не мога да му го дам” – така си мислеше тя, така сама се кореше. Вечер трудно заспиваше, сутрин не и се ставаше. Беше се пооправила малко, след като Никола ги води на топлата и лековита вода да се греят,но сега пак отслабна, лицето и се издължи, под очите и черни петна се появиха. Постепенно Слънцана спря да се храни,трудно преглъщаше вече храната. Ставаше и зле, ако хапнеше повечко от нещо.Успя да скрие състоянието си в началото, но после и другите забелязаха.Притесняваше се Никола.Страхуваше се,че някаква болест е хванала.Затова, като почака някой и друг ден, Слънцана сама да му се оплаче, а тя не го стори, той сам взе нещата в ръцете си.Първо накара поп Митре молитва да и чете,после потърси билкарка да и направи отвара. Накрая реши и в града да иде, да намери лекар. Но повече се уповаваше той на Бога, на неговата милост и добронамереност.Не вярваше той, че Бог ще му вземе Слънцана, та нали сам той му я беше дал.Затова,като отиде, чак до Филибето да намери лекар, реши да се отбие и в църквата Света Богородица.Там остави дар за здравето на невестата си и дълго мълча под купола със запалена свещ в ръка.Не му се свидеше на Никола, нито в сърцето, нито в душата не изпитваше той разкаяние,когато добро правеше или пари раздаваше. „От Бог са дошли и пак там са отишли” – си мислеше той. Обичаше той Слънцана повече и от себе си и затова не жалеше средства и сили за нейното щастие. Градският лекар имаше свой собствен файтон,но реши, че с колата на Никола ще е по-добре да пътуват до селото.А после, някой от ратаите щеше да го върне в града.
Пристигнаха късно следобеда. Слънцана тъкмо изкарваше последният хляб от пещта.Видя тя непознатия и се зачуди, какво го е довело в къщата.Зад лекаря се показа Никола и каза:
-Слънцанке, водя ти доктор от града. Да те види, какво ти е, и имаш ли нужда от нещо?Господ помогна, защото трудно се намира свободен лекар сега, а господина се съгласи и да пътува от града до тука, за да те прегледа.
Смути се младата жена,поизчерви се, но мълчаливо направи това, което трябваше.Прегледа я доктора,попита я още две-три неща и после,като се усмихна,каза:
-Ще се храниш добре.Виждам мъжът ти добре се грижи за теб,затова няма нищо за което да се тревожиш. Като дойде времето детето да се появи, ако решите ме викнете за помощ.
След това прибра инструментите си в чантата.Не разбираше Слънцана, какво искаше да каже доктора, но баба Янка,която беше с тях в стаята разбра.
-Че то Божа работа докторе.Като реши да дойде, то Бог само ще знае кога ще да е.-говореше тя и махаше с ръце, развълнувана от новината,че Слънцана чака дете.Отвън Никола и той очакваше да разбере как е невестата му.Лекарят излезе от стаята и рече:
-Е, време е да си ходя.Ако има проблем може да пратиш пак да ме викнат, ще се отзова.
-Какво и е, докторе?-попита Никола.
-Че какво да и е?- засмяна се появи и баба Янка-Трудна е булката,това и е.
Като камък застина Никола,като празнична камбана затуптя сърцето му.Гледаше той ту към баба си, ту към лекаря, а онзи само му кимна усмихна се и пак рече:
-Хайде, да си ме водиш,че още хора ме чакат да ги зарадвам,като тебе, с някоя хубава Божия новина.

***
Чудно красиво бе по пътя за Бачковския манастир в късното пролетно време.Асеновец гордо извисяваше снагата си, сякаш да покаже, че никой, на когото не е позволено, няма да премине непречистен по тая вековно оцеляла лъкатушеща родопска черга,стелеща се от Станимака и навлизаща в дебрите на Родопа планина. Всичко бе така дъхаво,така ново. Дивият люляк,песните на птичките в храсталаците, шумоленето на реката галеща камъните,всичко това омайваше всяка проста и чиста човешка душа.Пълен бе сега този път с каруци,файтони,хора и животни пъплеха,като мравки нагоре към Божията обител.Разпети петък беше на Светлата седмица.След два дена Исус щеше да възкръсне и отново да опрости всичките грехове на хората по тази земя. Сред тази безкрайна върволица от божи души имаше и една група от село Китенлък с няколко каруци пълни догоре с хора,пеещи весело за възхвала на Бога и неговото милосърдие.Наближаваха те вече Бачковският манастир.Там,щяха три дена да нощуват,на Великден курбан да правят за здраве и плодородие и късмет. Спряха долу до водопада и разпрегнаха,кой къде намери място.А народ наоколо много имаше.От една шарена каручка слязоха баба Янка и дядо Кольо Коларови.След тях изприпка едно беличко хубаво момиченце,с грейнали страни и весели очички, облечено в синя рокличка и нови обувчици.
-А, ми че,то, това не е ли Марето?- сепна се една стара прегърбена жена, наблизо.
-Тя е лельо Маро Стриновице - познат глас и отвърна. Бабата вдигна глава и като в захлас учудено рече:
-Слънцанке ма, чедо, това ти ли се ма баба?
-Аз съм. – отвърна и Слънцана.Не беше тя предишната болнава, раздърпана и уморена от живота жена. Сега пред баба Мара стоеше една оправена, засмяна булка, в едната си ръка придържаше малко, със зачервени от слънцето бузки няколко месечно детенце. Зад нея, като Ангел хранител,разбутващ навалицата от хора, вървеше едър, черноок момък, и той приютил в едната си ръка мъничко живо вързопче.
-Жива да си Слънцанке, че ми се обади.Виждам, то Бог ти дал още едно отроче да му се радваш.-с радост в гласа каза бабата. Позасмя се Слънцана и като се извърна да покаже с ръка каза:
-Не едно, две дечица ми даде още Бог,лельо Маре.То това тука ми е мъжа, Никола се казва с другото дете и то мъжко,като това.
Зарадва се сърцето на старицата, успокои и се душата.Заприказва се още малко тя с младите, пощипа по бузките двете момченца, и после като се сбогува с тях и им пожела много здраве и щастие, се запъти да се прибира към селото.
Вървеше тя, и като, че ли ту на Бог, ту на себе си приказваше:
-Боже,Боже, велик си ти.На една бедна грешна старица щом молбите си чул,какво ли е ,когато те помолят праведните души.Да е щастливо детето, ей, халал да му е този късмет. Живот, щеше да рече моя дядо, ако го бе оставил още малко тука на земята, до мене да поседи.Живот, ама без Божията ръка, трънлив и безпътен ще е. Ето на, не мина и година-две, откак я изгониха Вълчовци и ръката ти се стовари върху им.Третият син,Гюро, им го прибра Боже,още тогава,все пиян в кръчмата и лош беше човек той. Вторият им син в града отиде и по чужди жени парите си пропиля. Булката и децата си тука в мизерия остави.Най-големият по търговия тръгна, ама се самозабрави и загуби всичко що имаше,че и отгоре.Разболя се от притеснения по изгубената стока.По-бедни от най-бедните станаха Боже, коричка хляб да няма кой да им подаде.И Старите и те, едвам кретат, опърпани и болнави. Що стока и ниви имаха, всичко изгубиха.Не се гони Своето, не се пъди и Чуждото, защото нито своето, нито чуждото ще имаш да те отреди. Каквото човек на друг прави, Господи,от такова ще страда сам и той,и семейството му, че и отгоре.Но милосърден си ти Боже, на човеците.Опрощаваш ни греховете, макар и да знаеш, че още ще правим, докато сме живи на тази земя.
Все така чудно беше всичко наоколо, все така дъхави бяха цветята, весело чуруликаха птичките по дърветата,игрива беше в коритото си Реката.Продължаваше да крета баба Мара по пътя си за дома,мърмореше си нещо и дори не забелязваше, че си бе загубила някъде тояжката, и сега вървеше изправена дори без нея. Минаваха каруци,и хората се заглеждаха .Чудна им се виждаше тази стара жена, изправила сега превитият си гръб, с обветрено, усмихнато лице, крачеща така бодро и стегнато,като, че ли бързаше за някаква веселба. Но най-чудни бяха очите и- две бляскави слънца на надеждата светеха в черните и замъглени от старостта зеници.