автор: andromen

Един, който приличаше на мен,
много преди Христа
те попита можеш ли да мечтаеш.
И така, легнали в лодката,
наблюдавахме изгревите на залезите,
залезите на изгревите…
Докато Луната не приближи.
Възседнал стълбата на инстинктите,
всяка нощ изкачвах кратера на розата,
в морето на Спокойствието.
Защото на мен се падаше да бъда
и Малкият и Големият принц.
После, с лисицата, станахме трима
и заплувахме в непознати води.
Докато не срещнахме Времето.
И като в „Марсианските хроники“,
виждах през него
зелените градове на сънищата си,
а то през мен – краят
на прашния път…
Лисицата вече си има малки,
а розата изпълни кратерите със цвят.
Хайде, да помечтаем пак!...