автор: stambol

Седях и чаках реда си в душната приемна на Здравния център. Тъй като бях излязъл уморен от нощна смяна, неусетно съм задрямал унесен от дърдоренето на чакащите около мен хора. Изведнъж гласовете секнаха и почувствах нешо да ме почуква по глезена. Отворих очи и погледнах към краката си. Видях бастуна на прошарен мъж и това, че бях стъпил върху някакъв портфейл. Наведох се да го взема и попитах сънено:
- Ваш ли е?..
- Мой ли? - грабна го от ръката ми човекът с бастуна. - Ти нас тука за глупаци ли ни имаш? Правиш се на заспал и както си беше клюмнал надолу, щеше да си го напъхаш в джоба...
- Ама чакайте малко! - прекъснах го, оправдавайки се. - Аз исках само да...
- Какво си искал бе? - обади се жената от рецепцията. - Знаем ги ние тези номера. - стана от компютъра и взе портфейла от ръката на прошарения с бастуна.После се обърна към седящия до мен мъж:
- Случайно да е ваш?
- Момент, да проверя... - каза човекът и започна да рови в джоба на якето. След като се увери, че неговия е на мястото си се отпусна блажено на стола.
- А бе хора! - започнах аз. - Дайте ми да се изкажа! Този портфейл не е на...
- Как така не е на никого? - този път ме прекъсна една стара жена. - Ако някой си го познае, да се обади!
- Мой е! - обади се младежа срещу мен. - Без да искам съм го изтървал...
- Колко пари има вътре? - заразпитва рецепционистката, и започна да рови из портфейла. - Друго освен пари има ли? - вдигна очи, но младежът тихомълком се беше изпарил.
- Вижте го тариката! Чужди пари му се приискали... - включи се в разследването и жената с розовото сако. - Я по-добре да извикаме полиция. Те да се оправят...
- Чуйте ме! Чуйте ме! - нервите ми не издържаха и се развиках. - Моля да ме чу-у-у-ете! - изби ме на песен. Този по-о-о-ортфейл е-е-е...
- Какво да те чу-у-у-ем?! - крещяха и останалите.
- Какво става тука бе? - извика влезлия току що полицай и настъпи тишина. Явно някой с „будна“ съвест се бе обадил на телефон 112.
- Задържахме този крадец! - гордо се изпъчи жената от рецепцията. - Искаше да открадне парите, но ние го разобличихме...
- Не е вярно! - възмутих се аз. - Исках просто да кажа, че...
- Ще кажеш в районното управление. - прекъсна ме полицаят и ме хвана за ръкава на якето. - Вие двамата - посочи жената в розово и мъжът с бастуна - ще станете ли поемни лица?
Ония кимнаха угоднически, а на мен като ми прекипя... Издърпах си ръкава от полицая, избутах двамата които минаваха през вратата и си плюх на петите. След мен хукна полицаят и половината от свидетелите, като викаха лудо:
- Дръжте крадеца!
Присъединиха се още преследвачи, като половината си мислеха, че тичат за здраве, а другата половина не знаеха за какво ме гонят, но крещяха и те:
-Дръжте крадеца! - надявайки се после да се видят по регионалната телевизия.
Бягах и си мислех какъв „карък“ съм. Не съжалявах за парите. През живота си не съм откраднал и лев, но в този лъжлив свят, българинът в нищо и на никого не хваща вяра...

п.п. Надявам се, когато ми изпратят призовка от Районното полицейско управление, поне документите и кредитните ми карти да са в портфейла.