автор: verysmallanimal

В горния край на лозята, дето изпод пръстта се подават разни камънаци, стърчи един кръстообразен камък, а до него – друг един – нисък, продълговат, малко напомня латинската буква ‚зет‘. Според както разправят старите хора, тия камъни някога, много, много отдавна, са били двама души.
Единият, тоя дето мяза на човек с разперени ръце, бил някой си дребен човечец, който влязъл в лозето да си откъсне някоя и друга чепка грозде. Другият, ниският, той пък бил пъдар, вардянин на лозята. Защото и в онуй далечно време, както и сега, щом имало нещо ценно – било то лозе, градина или нива, да речем, имало и хора дето пазят тази ценност – да не я съсипе някой.
Та тогава пъдарят спипал оня човек с чепките, викнал му отдалеч „Стой, разбойнико!“ и търтил да го хване. Оня изтървал гроздето, набързо наскубал малко лозова шума и ластари, метнал ги на главата и раменете си, разперил ръце и застанал тъй – като статуя някаква. Престорил се на плашило, с други думи. Дотърчал вардянинът запъхтян и аха – да го цапардоса със сопата, гледа, че тоя човек ни шава, ни мърда, не диша дори. Размахал ръце пред очите му, даже го сръчкал в ребрата, обаче не – никакви признаци на живот. Брех, мамка му, рекъл си пъдарят, туй сега човек ли е, плашило за гаргите ли е? Помислил малко и решил да изчака – ако е човек, все ще мръдне, няма де да иде. И понеже било вече обяд, а слънцето припичало отгоре, приседнал на земята пред плашилото, а след малко полегнал на една кълка, подпрял главата си с ръка и взел да си вее с шапката. А плашилото не мърдало, стояло тъй като разпънато в жегата и нямало дори шапка, да си повее малко. Тъй изкарали двамата целия ден, тъй си останали и през нощта – пъдарят дебне, а другият стои и не мърда. Корав човек излязъл, но то от зор – щото в ония времена хай са те хванали, хай са ти съдрали кожата от бой, че и по-лошо. Стои, само очите му святкат в тъмното от време на време, а очите на пъдаря и те святкат отдолу – и той бил корав човек, пък и награда имало, ако хванеш крадец в лозята.
Лека полека се свечерило, мракът натиснал селото, хора, добитък и кучета се унесли в сън. На пъдаря също му се приспало, ама нямало как – хванал се той с тая работа и искал да я довърши, пък каквото ще да е. Поглеждал той нагоре към човека-плашило и от време на време му казвал:
- Мръдни бе, малко само мръдни, та да ти кажа аз…
А оня отгоре:
- Тц
Така изкарали нощта – човекът на закона спял ту с едното, ту с другото око и дебнел да хване разбойника, а той пък не спял с никое око, само леко ги присвивал от умора.
На сутринта селото се събудило, хората излизали да си вършат работата, а децата и кучетата тичали насам-натам и вдигали прахоляк. Едно от децата се запиляло чак в горния край на лозята, видяло ония двамата и търтило обратно, а като стигнало в селото се развикало:
- Видях гиии, видях гииии!
И понеже не можело да си вземе солука от тичането, само разпервало ръце, после лягало свито на пътя и така няколко пъти, докато не дошла майка му, която му отвъртяла един плесник, та го свестила. Детето обяснило криво-ляво за какво става приказка, селяните поцъкали с език от почуда, пък тръгнали да видят с очите си това странно нещо. Като пристигнали, наобиколили двамата мъже и взели да ги кандардисват да се размърдат и да си идат по къщите. Обаче пъдарят само шъткал, без да отмества поглед от жертвата си, а онзи святкал с очи и тихичко казвал „Тц“. Повъртели се хората наоколо, погълчали двамата инати, но накрая започнали да се разотиват – щото всеки си имал дертове и работа за вършене. Останали само жените на крадеца и пъдаря – известно време ги молели, викали, чумосвали ги, но накрая и те се уморили и се прибрали в село. На другия ден пак отишли, пак викали и кълнели; на по-другия ден пак и пак…След известно време и те спрели да ходят горе на баира, а селяните съвсем забравили за крадеца и пъдаря. Двете жени се сговорили, насъбрали си партакешите, накачулили децата си в една каруца и заминали нанякъде – или в друго село, или в друго царство, не се знае със сигурност. Говорело се, че си намерили мъже и заживели кротко и щастливо, като хич и не помисляли да се върнат в село. Защото там, на новото място, крадците и пъдарите живеели в сговор, поради което царели спокойствие и благоденствие.
Минавали дни и месеци; минавали години – греело слънце, валял дъжд, после сняг и отново слънце, дъжд и сняг. Водата в село е варовита, а сигурно и дъждът ни е варовит, та двете фигури се покрили с варовикова коричка, а накрая хептен се вкаменили.
Казват, че и сега, ако идеш по тъмно горе, можеш да видиш как им святкат очите на ония двамата, но може и да не е вярно.
…….Тази история ми я разказа дядо една нощ, когато лежах много болен и не можех да заспя. Понеже бях с висока температура и ту ме втрисаще, ту се унасях и сякаш пропадах някъде дълбоко, не съм съвсем сигурен – имаше ли история или само съм бълнувал. Помня със сигурност, обаче, как дядо се изправи с пъшкане и преди да излезе от стаята каза:
- Ами, тъй е тя – винаги е имало някой, който да откъсне няколко чепки и винаги е имало някой, дето да варди тия пусти чепки. И не можеш разбра, кой крив, кой прав. Хич не е чудно, че по къра стърчат толкова камънаци….