автор: zika

Беше бяло. Гълъбово. Лежеше пред мен на тротоара. Усмихнах се, защото го възприемах като знак от небесата. Намигване на ангел. Знак, който припомня за вълшебни мигове, докоснали и белязали живота ми.
Наведох се да го взема и съзрях още две малки снежно бели перца. Искряха на слънцето, леки, нежни – като въздишка. Стиснах ги в шепата си. Усетих в цялото си тяло лекота и умиротвореност. Бях като дете – безметежна и щастлива. Споменът ме връхлетя и ме пренесе – там, на пейката на един оживен площад. Усещам топлата ти длан, пулсирането на кръвта, дъха ти.
– Обичам те! – прегръщаш ме ти.
– И аз! – притискам се в теб.
– Нали не бързаме?
– Да.
– Да поседнем на тази пейка.
– Добре.
– Хубаво ми е да те прегръщам!
– И на мен!
– Ето, и един гълъб дойде...
Гълъбът е бял. Разхожда се около нас и отлита. След него остава бяло перце. Ти го взимаш и ми го подаваш.
– Да ти напомня за тази среща. Каквото и да се случи, ще се докосваме чрез перцата, които ще срещаме по пътя си.
Притискаш ме по-силно и затваряш очи.
– Благодаря за подаръка!
– Какъв подарък?
– Пейката, прегръдката, гълъбът, перцето... Този подарък – Мигът!
– Ти си моята жена!
– Жената за теб?
– Не казах жената за мен, а моята жена. Има голяма разлика.
– Да, има. Но, моля те, не казвай такива думи. Плашат ме.
– С какво?
– С надежда за бъдеще. Аз не виждам такова. Даже ми се струва, че това е последната ни среща.
– Не искаш вече да ме виждаш?
– Не, не е това. По-скоро е предчувствие за загуба.
– Искаш да умра ли?
– Може аз първа да умра.
– Ти плачеш!
– Щом помисля за теб, и се разплаквам. Даже не знам защо.
– Не ме ядосвай с глупости!
– Много си мил!
– Мил съм по свой начин...
Вкъщи сложих перцата при другите във вазата. Слънчев лъч ги докосна и те засияха, както могат да сияят спомените за любовта...Чувам пак гласа ти от другото време:
– Трябва да говорим сериозно.
– Не ме плаши!
– Не те плаша. Какво искаш най-много за Нова година?
– Теб! Аз винаги искам най-много теб!
– Не ставай дете. Добре, да поговорим за нас и какво ще правим по нататък. И аз, и ти, сме в сложни връзки, животи и обстоятелства...
– И какво от това! Всеки е длъжен да се погрижи първо за себе си. За това сме дошли на тази Земя. На никого нищо не дължим. И никой не ни дължи нищо.
– Да, от една страна, е така, но от друга...
– Винаги има „но“, „ама“ и „друга страна“.
– Ние сме на дъното на кладенец...
– Не може ли да кажеш друго – на дъното на езеро, река, море...Кладенец звучи зловещо!
– Имам чувството, че никога не ме слушаш внимателно.
– Напротив! Слушам те внимателно и после записвам, за да съм сигурна, че споменът няма да бъде подменен от паметта ми.
– Ти си лекомислена. Не виждам смисъл да говорим на тази
тема.
– Чакай! Леко мисля. Така ли?
– Несериозна си!
– Омръзна ми да съм от свестните. Няколко пъти ти казах, че сме дошли на този свят да се грижим за себе си – най-вече. Не сме длъжни на никого. – Теории, теории – бла, бла... Искам да говорим конкретно за нас. Има ли бъдеще връзката ни или само ще си губим времето.
– Отдавна не си правя илюзии, любов моя...
– Тогава сме обречени, така ли?
– Нещо такова. Познавам част от теб и това, което познавам, е достатъчно, за да знам, че нищо няма да стане.
– Писна ми от твоите литературни опити! Служа ти, за да пишеш, така ли? Опитно зайче! Вдъхновение!
– Стоп! Нека обобщим ключовите думи, които си разменяме. Проблеми, кладенец, безсмислие...
– Имам чувството, че никога не ме слушаш внимателно. Интерпретираш думите ми и ги свеждаш до елементарни изводи.
– Напротив. Нали ти казах - слушам те внимателно. Обобщавам, защото си противоречиш. Ту трябва да говорим за бъдеще, ту няма бъдеще. Имаме проблеми, но ти някак нямаш проблеми, има ли смисъл – няма ли...
– О, боже! Ние от сега не се разбираме, та после ли?
– Кога после?
– „Ако” и „когато” заживеем заедно. Какво ще правим като всеки си е себе си и носи това, което му пречи да живее там, където е и с когото е.
– И какво от това?
– Как какво? Привличането и влюбването ще отслабнат, даже може да изчезнат. И какво ще остане? Двама възрастни, наранени, болни, които нямат нищо.
– Ако, ако... А, ако утре ти се обадят, че ме няма вече на земята? Най-страшното е да умреш, да си тежко болен и чак после е – „без нищо” и другите бла, бла...
– И какво? Да продължим с илюзии ли?
– На мен само това ми е останало – илюзии, фантазия, въображение... Защо и там искаш да се ограничавам? Цял живот всекииска нещо от мен. Други мислят какво е добро за мен. Вкарват ме в своите си сценарии. Изобщо не им пука, че мога да си имам свои. Защо трябва да живея чужди животи, а важните за мен неща се критикуват, осмиват, омаловажават? Стига! Не искам да ми насаждаш чувство за вина.
– Имаме и отговорности!
– А-а-а! Те точно с „трябва” и „длъжен си”, те държат. Не точно теб и мен, а всички „разбунтували” се.
– Много си крайна. И нетърпелива. Остави времето да разреши някои неща.
– Времето, времето! То изтича в полза на другите. Искам сама да си го управлявам.
– Натоварваш ме пак с литература. Опитвам се да ти кажа, че аз вече за нищо не ставам. Не бива да рушим мостове и животи около нас.
– Твоят песимизъм си има име.
– Уморяваш ме!
– Обичам те!
– И аз!
Затварям очите си пълни със сълзи. Заради тази обречена още в началото си любов, случила се преди много години. Но белязала завинаги дните ми. Малките бели перца ме накараха да надникна пак в сърцето си и да преосмисля горчилката в него. Накараха ме да призная пред себе си, че всъщност изпитвах благодарност. Благодарност пред тази Сила, която ни срещна и позволи на душите ни да се докоснат. Тази сила, която ни напомня, че свещените места са в нас. Тази сила, която от време на време ни праща ключ, за да ги отворим и изживеем. Перцата във вазата запърхаха от полъха на спомена, но не се опитаха да отлетят. Времето ми се усмихна...