автор: pc_indi

Първа част:
https://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=162555&mode=&order=0&thold=0
***
Един ден, когато времето беше слънчево и приятно , Виторио с нетърпение очакваше своя приятел Нестор да го вземе за поредната разходка в небето. Ако вятърът беше дружелюбен и пътуваше с тях, можеха да стигнат до върха на близката планина. Нестор казваше, че най- красивите блестулки и безценности могат да се намерят в планината.

Гобленът по мрежата, ограждаща зеленчуковата градина, който изплитаха с всички намерени съкровища, вече беше достигнал ръста на Елиз- петгодишната внучка на градинаря. Все по- красива ставаше странната плетеница и затова никой не я разваляше.

Нестор не се забави. Спусна се в градината заедно с малко ято дъждосвирци, сред които и Амелия, чиято компания Нестор обожаваше. И тя , и другите много радушно приемаха Виторио. Дори върху оградната мрежа, втъкани в гоблена имаше и по едно перце от всеки. Перцето от крилцето на Амелия беше изключително красиво, изпъстрено по върха си с едва забележими лилави и бели точици, и придаваше още по- причудлив и интересен вид на гоблена.

Веселата врява на дъждосвирците заглуши притесненото мърморене на баба Лито, която кореше Виторио, че се впуска в поредното безумно и неподобаващо на един охлюв приключение , и го наставляваше да внимава. А той се чувстваше неимоверно щастлив, покачен на гърба на Нестор, с цялата прелест на къщичката от яйчена черупка на гърба си.

Дърветата се виждаха като огромни зелени петна, като едни езера, в които сe гмуркаха птиците,а после излитаха обратно , чуруликайки весело.

„ Толкова е вълнуващо да си птица! Можеш да видиш всичко…” – мислеше си Виторио, закрепен на гърба на Нестор,във възторг от умелият му виражен танц с Амелия и в първия миг не разбра, че вече лети към земята. Просто, дърветата се завъртяха в дълбока залена фуния, в края на която Виторио тупна сред туфа незабравки, в чиито оченца сякаш видя болката си.

Понеже къщичката на гърба му не беше истинска и нямаше как да се предпази и свие в нея, цялото телце го болеше. Самата къщичка се беше счупила и само малко парченце от нея все още се крепеше на гръбчето му.

Дълго остана да лежи вцепенен сред туфата незабравки, мислейки над ситуацията, която му се беше стоварила на главата. Или…по- скоро, върху която се беше стоварил той.

Понеже никога не беше напускал зеленчуковата градина без Нестор,не знаеше къде се намира, но предполагаше, че това е гората, за която само беше чувал. За първи път се почувства изгубен.А небето беше толкова далеч… Може би Нестор вече е усетил, че не е на гърба му и го търси? Но как се открива охлюв в…гора?! В пълна степен Виторио прозря съдържанието на израза : „ Разлика от земята до небето” …

Трябваше да се върне някак в зеленчуковата градина… При баба Лито, при Нестор и другите…При „ гоблена” .

Виторио бавно се размърда и излезе от туфата с незабравки. Реши, че някак трябва да стигне до върха на планината- нали натам се бяха насочили с Нестор и другите. Вярно, че едно беше да стигнеш до там летейки, съвсем друго-пълзейки, но…това беше плана им и единствен шанс, колкото и нищожен да беше, да види отново Нестор. И зеленчуковата градина…

Тревата беше висока и влажна, което помогна на Виторио да се придвижва по- бързо. Беше дори забавно. Изкачвайки и навеждайки стрък трева с тялото си, се търкулваше на следващия. През високите дървета се провираха най-тънките слънчеви лъчи, завъртаха цветни спирали в капките роса и танцуваха разсеяно по листата. В една от капките видя отражението си и останалото му без яйчената къщичка гръбче и се натъжи, но съвсем наблизо забеляза чашка от лилава камбанка, която се беше отделила от стъблото си и сякаш специално за него беше оставена от онази невидима ръка, която поставя нещата по земята… Изпълнен с благодарност за този нов дар, успя да прикрепи с лепилцето си тази камбанковидна лилава къщичка на гърба си.Само да го видеше Нестор! …

По пътечката, на която излезе, личаха следи от велосипеди. Виторио ги познаваше, защото беше виждал тези от велосипедчето с помощни колелца на Елиз . Не усещаше обаче никакъв наклон, който да му подскаже накъде е върха. Ако, разбира се, беше паднал в планината. Докато се чудеше накъде на поеме , от близкият храст излезе един таралеж и Виторио си припомни какво е да те побият тръпки, защото падналото му от небето тяло беше в менюто но таралежите. От своя страна таралежът се запревива от смях при вида на охлювчето и Виторио за първи път видя смеещ се таралеж.

- Добър ден! – успя да каже учтиво и по- смело отколкото се чувстваше Виторио – В коя посока може да се стигне до върха на планината? Имам предвид онзи, който се вижда от зеленчуковата градина…

Таралежът избухна в още по- неудържим пристъп на смях и когато се поуспокои, каза:

- Добър ден! Никога не съм виждал по- смешен охлюв… Незнам за кой точно връх говориш и за коя зеленчукова градина. Всяка точка не земята може да е отправна към някой връх…От тук може да се стигне до върха на тази планина..Това е добрата новина.Лошата е, че е доста далеч и …разчитайки само на собствените си възможности , е непосилно да стигнеш, а ако го направиш, кой знае колко много време ще ти отнеме. Между другото, казвам се Рип…

- Аз съм Виторио..- каза обезсърчено Виторио.

- Аз самият отивам натам, обаче и…може да се качиш на ябълката на гърба ми и да идем заедно.

Виторио не беше страхлив охлюв и затова прие като истински дар готовността за помощ от този весел таралеж, който в крайна сметка, ако искаше, щеше да го е излапал до сега. За пореден път Виторио си даде сметка, че има едни невидими и чудни неща, които стоят над всички природни закони.

Оказа се, че Рип всъщност много бързо може да се движи и покатереният на ябълката охлюв съвсем не му тежеше. Пък и както каза на Виторио- когато пътуваш с още някой, пътят сякаш се скъсява и се пристига по-бързо.

Виторио разказа на Рип за зеленчуковата градина, за паяка Клодо , за баба Лито и приятелите… За Елиз, която го пренасяше мигновено всеки път щом го видеше, за да не го настъпи някой. Жената на градинаря беше безпощадна- настъпваше яростно всеки изпречил се на пътя й охлюв и сред всички се беше вселил ужас от тропота на дървените й градински чехли. Унищожавали били насажденията. Но Елиз, като една добра фея, пренасяше на безопасно място всеки охлюв. И това, което правеше постъпката й още по- достойна за благодарност, беше това, че сякаш знаеше за къде са се запътили и ги поставяше точно там.

Разказа му за Нестор , за Гоблена и…как ще събере най- прелестните блестулки и съкровищенца от това пътешествие, които ще втъче в Гоблена, когато Нестор го открие и го върне в зеленчуковата градина. Ако…ако Нестор го открие и върне в зеленчуковата градина.

Животът в гората се оказа наистина безкрайно вълнуващ и изпълнен с приключения. Рип познаваше всяко кътче в гората и всички обитатели. И всички бяха дружелюбни. Пък и Рип, като всеки таралеж, от който змиите стояха надалеч, се ползваше с уважение.

-Вярно, че от въздуха се вижда всичко и е далеч по- лесно и бързо да се стигне до някъде летейки, но… си мисля, че истинският живот е тук долу, където издигаш ниското и му даваш височина, виждаш всеки детайл от…някакво начало… Интересен е пътя в полет до един връх, но е интересен и в трудното на този път, преодолян от земята.Таралежите и охлювите познават само този път- пътят по Земята , а птиците -пътят по Небето . Ние не можем да летим, но и птиците не могат да извървят този път , без да ползват крилата си.Различна е умората, различно е перодоляването и всеки познава най- добре своя път…- каза веднъж Рип.

Невъобразимо богат беше този горски свят, изпълнен с толкова различни звуци, аромати, растения и животни. И всеки, колкото и ангажиран и забързан да беше, намираше по прашинка време да каже нещо хубаво на другите, преди да продължи пътя си. А вечер, когато паднеше мрак, преди да настъпи нощта, започваше нощният горски живот. Тук щурците нямаха само цигулки като онези у дома- в зеленчуковата градина. Тук сякаш имаха и…маракаси, които звъняха и огласяха цялата гора. И се завъртаха всеки в свой танц – мравки и калинки, бръмбари и стоножки, зайчета и сърнички… Паяците бяха колкото Клодо и по- големи от него, и освен обичайната паяжина, когато започнеше нощната забава, пускаха искрящи сребристи нишки като гирлянди, които се извиваха към клоните на дърветата, към стеблата на цветята, към листата и храстите. Но от всичко, най-пленителното нещо, което изпълваше Виторио с възторг и небивала радост, беше танцът на светулките. В такъв синхрон се подреждаха и движеха, че всеки миг Виторио виждаше как фенерчетата им избухваха ту в разширяващи обема си цветя, ту в различни по големина звезди, кръгове и дъги. Светлинките им рисуваха своите форми в теменужения мрак и превръщаха гората в сцена на нечувани вълшебства.

Виторио трептеше от вълнение и сякаш имаше малки звънчета на върха на рогцата си, и сякаш дори лилавата камбанака на гърба му звънеше и превръщаше телцето му в жива музикална кутийка… И в желанието си да допринесе с нещо за тази красива феерия, се спускаше и сякаш изпълнен с неземна сила, събираше цветове от цветята по кожата си, малки блестящи частици от земята и други интересни находки, и с лепилцето си ги прикрепяше към кората на дърветата и листата, завъртайки ги в причудливи цветни рисунки и мозайки.

Веднъж, докато се покачваше на ябълката върху гърба на Рип, Виторио унило каза:

- Толкова съм бавен…И толкова много време ми отнема и най- елементарното действие..Така ми се иска да се движа по- бързо… Блазе на всеки, който го може!...

- Хей, я не се терзай с такива неща! – прекъсна го Рип- Такава е твоята природа, това си ти. И аз понякога искам някой много силно да ме прегърне. Толкова силно, че да ми омекнат бодлите. Мислиш ли, че дърветата не искат да танцуват и тичат по склона? Че птиците не искат понякога да плуват и познаят подводния свят? Всеки има своята есетствена същност, чрез която се изразява, и е красив, и важен, и има своето основание за щастие. А ти…Ти виждал ли си дирята, която оставяш? Когато минавахме онзи каменен мост над планинската река онази вечер и ти пожела да преминеш по него със собствените си сили, тогава ми направи впечатление, че пунктираната следа, която оставяш…блести…Наистина! Не е важно колко дълъг път можеш да изминеш, важното е следата ти да свети.



Виторио не усещаше как минават дните. Все по- рядко , за разлика от преди, питаше Рип много ли остава до върха. Върха, където дърветата намаляваха и почти изчезваха , и където Нестор можеше да то намери. Рип нямаше да го остави докато Нестор не го намери. Рип се оказа най- прекрасният таралеж на земята. Дори бялото петно на гърдите му приличаше на сърце. И през ум не му беше минало, че може така да се сприятели с таралеж. Един таралеж беше изял съпругът на баба Лито- Максимилиян, най- големият охлюв в зеленчуковата градина. Но не само заради това… Таралежите имаха тези свои ужасни бодли, а и бяха все навъсени. Страшилища даже за змиите и на почит уважение от жената на градинаря точно за това- че унищожават вредителите. Дори до стената на лятната кухня беше поставила специална купичка , в която оставяше по някое лакомство за всеки преминаващ през градината таралеж.

Рип беше съвсем друг. Все се смееше и радваше на всичко , с една широка усмивка, разкриваща смешните му ,малко криви зъби.

За първи път видя загриженост на лицето на Рип, когато веднъж спряха до едно малко поточе и Виторио се плъзгаше и превърташе весело по белите кръгли камъни, които къдреха водите му.

- Виж какво намерих на гърба си..- Рип звучеше притеснено. Пред него на земята имаше малка нежна теменужка, наситено синя, с жълто оченце и крехки зелени листенца. Имаше тънко стъбълце, чийто край завършваше с малки коренчета, полепнали с рохка пръст. – Незнам откога си я носим… Ти не я ли забеляза?

Но Виторио виждаше теменужката за първи път.

- Под ябълката ти беше, сигурно за това… - каза Рип.

Под…неговата ябълка?...Това някак особено зарадва Виторио. От толкова време пътуваше на гърба на Рип, че вече ябълката беше станала негова… как не беше забелязъл теменужката?!

- Трябва да се насади, защото иначе ще умре, а е толкова красива..Да я, насадим, а? – предложи Виторио.

- Да. Но не тук… - съгласи се Рип - Трябва да се грижим за нея поне докато порастне и стане силна, а ние не можем да останем тук. Ще я засадим когато стигнем върха. Но трябва да пазим и храним коренчето й…. Ти си по измишльотините и изобретенията, и по пръвръщането на лилави камбанки в къщички. Измисли нещо, аз ще ти помогна с работа.

Щураха се известно време ,чудейки се какво да направят, докато случайно съзряха забита в земята половинка от орехова черупка. Макар и трудно, успяха да я измъкнат от там, напълниха я с мека и рохка пръст, която изровиха изпод един бор ,внимателно поставиха фините и крехки коренчета на теменужката в черупката и добре притиснаха пръстта около тях. После, с безброй комични опити успяха да закрепят „ саксийката” върху гърба на Рип, подпряна на ябълката. Чак след време Виторио забеляза, че за да закрепи черупката с теменужката, Рип се бе лишил от няколко от бодлите си – така, в образуваната вдлъбнатинка, се бе закрепила саксийката. Без да изрази болка! А няма как да не го е боляло..



Дните си минаваха, гората започваше да оредява и въздухът ставаше все по- наситен с кристална чистота. Спираха най- дълго през деня, за да похапнат и да се насладят на гледката, която разкриваше редуващи се долини и възвишения.Тогава забелязваха и как се променя цветът на дърветата и как короните им преливаха във всички нюанси на зелено, жълто, златно, кармин, коралово, бакърено и кафяво… Това значеше, че не само те, но заедно с тях изкачваше върха и Есента…

Щом се свечереше, и Нощта прибереше цялото злато на дърветата в кадифения си калъф, Виторио и Рип отново потегляха.

- Вероятно ей зад онова било е твоята зеленчукова градина. И Нестор… -каза веднъж Рип, сочейки в далечината .

Какво ли се случва з зеленчукавата градина?- мислеше си Виторио, взирайки се в тази далечина. Как ли са Нестор и другите? Дано всички са добре! Трябваше да са добре. Имаше да им разказва толкова много… За дъжда, който в гората беше истинска феерия от кристални капки, които се превръщаха във водна дантела по листата на дърветата. За светулките и светлинното им шоу непременно трябваше да им разкаже. За теменужката… Какво ли се беше случило с гоблена, дали стоеше още?...

-Вече сме близо до върха… - каза тогава Рип

-Знаеш ли, Рип… Ти си една изумителна и упорита, бодлива птица…- каза Виторио, изпълнен с тиха и дълбока благодарност. – Ти превърна моя път в свой, носейки ме на гърба си… Защо го направи?

- О, я не си въобразявай!- сви муцуна Рип. Нищо не съм направил…По- скоро ти превърна моя път в свой- аз и без друго бях тръгнал насам. Просто, друго е, когато има още някой с теб.Макар и да е някой смахнат охлюв с лилава камбанка на гърба…- И двамата прихнаха в смях.

Не след дълго достигнаха до една голяма поляна, над която се виждаха скалните възвишения на върха- голи скали, набраздени от вятъра и дъждовете, но периферията му бе покрита с ниски дървета и мека трева. Имаше дори малък извор, който се провираше през нагънатите скали изкачващи върха.

До един къпинов храст Рип спря и каза :

- Това е мястото, за което ти говорих. И погледни! Ще обиколим и ще видиш, че това е най- красивото място на върха! Хем е открито, хем има добра растителност. Щом целта ви е била върха, няма начин Нестор да не те търси тук! Не тъгувай, ще дойде, ще видиш…

Мястото наистина беше много красиво.Дори охлюви можеха да виждат и да се наслаждават на красивата гледка. Доли да се чувстват високи. Виторио наистина тъгуваше, но най- вече за това, че не занеше за какво точно тъгува. Но не каза нищо.

- Май тук е най- подходящо да посадим теменужката.как мислиш? – каза вместо това.

Съвсем близо до мястото, което Рип бе избрал за своята къщичка,близо до къпината, двамата поставиха „саксийката” със своята теменужка и внимателно,и грижливо, с не малко труд, успяха да я засадят. Сякаш цялата поляна засия от тази малка теменужка! Която , всъщност вече не беше толкова малка.

- Теменужката е най- силното цвете.- каза веднъж Рип, докато седяха край нея. – Такава миниатюрна, нежна и крехка на пръв поглед, а е истински герой. На всичко устоява и издържа. Помниш ли онази буря, когато силният вятър ви събори от гърба ми и стичащата се по склона вода ви замъкна надолу , и ми отне доста време докато ви намеря? .. . Но знаех, че непременно ще ви намеря- за някои неща няма друг начин.

- Да… - Виторио много добре помнеше. Тогава, мътната вода на една вада, която дъждът беше спуснал по стръмния склон, ги отнесе право до водите на едно планинско езеро. Там, заплетени с теменужката,имаха късмет, че се озоваха върху една лотосово листо. Беше една безкрайна и дълга нощ, в която се поклащаха по водите на езерото и Виторио се чувстваше точно така, както когато падна върху онази туфа с незабравки. И дърветата , и водата можеха да превръщат красотата си в страховити зелени и водни фунии, които те изгубват и пренасят в нови светове. На сутринта един красив бял лебед ги видя и ги намери за много мили и красиви, и побутвайки с човка листото, направиха цяла обиколка на езерото. До там, където ги намери. Където в крайна сметка ги чакаше и Рип. Когато продължиха пътя си, мина доста време, преди Виторио да се разприказва

- Помня…- повтори Виторио.- И как, дълго, след като сменихме пръстта на теменужката, тъй като нейната беше прогизнала и коренчетата й се бяха измъкнали, и след като отново тръгнахме по пътя си, ти разказах за езерото. За отраженията на дърветата във водното огледало, за скачащите и квакащи весело жабчета, за птиците, прелитащи и едва докосващи с коремчета повърхността на водата , за изумруденозелените водни кончета, за огромните красиви лилии и онзеи добър лебед. Които колкото и да се страхувах, успях да видя.Защото и аз знаех, че ще ме намериш, защото , да, за някои неща няма друг начин.
- Много силна излезе… - повтори Рип.- При това, без да се перчи и парадира със силата и ръста си. Понякога в дребния ръст има толкова много вътрешна големина…



В една слънчева утрин Виторио чу весело чуруликане над къпината.Това бяха дъждосвирци! Виторио безпогрешно разпознаваше песните на дъждосвирците. И едно толкова познато, и толкова неподражаемо… Нестор много обичаше къпините и имаше една специална песен за тях, която никой не можеше да наподоби. И тогава, на поляната до къпината слетяха малко ято дъждосвирци, сред които и Нестор. Такава неописуема радост беше и за двамата!

- Хей, Виторио! Толкова те търсих… - радваше се Нестор – И някак си знаех, че ще те открия отново.

- И аз си знаех, че тук ще е най- лесно да ме намериш…Някои неща няма начин да се изгубят. Особено, когато преди това намериш някое от тези неща. Като Рип… Хей, запознайте се!- каза развълнувано Виторио..- Без Рип нямаше..не само теб, а и себе си да намеря.

- Здравей, Рип!- поздрави радостно Нестор.

- Здравей, Нестор! – каза усмихнато Рип.- Много ми разкава Виторио за теб и..тъгуваше, и…чакаше с нетърпение да те види. И силно преувеличава заслугите ми. И без мен щеше да се качи тук, колкото и време да му отнемеше…

- Хей, Виторио, ще ме умориш с тая лилава камбанка та гърба…Само ти можеш да ги измислиш такива..Чакай да я види баба Лито! - подкачи го смеейки се Нестор и неволно бутна по- силно с човка камбанката. - Оооо оооо..Но ти… Ти имаш къщичка на гърба си! Защо носиш тази качбанкка изобщо?!

И наистина, на гръбчето на Виторио се мъдреше малка, пъстра черупка. А той дори не беше разбрал- така беше привикнал с камбанката. Пък тя…И тя се оказа силна камбанка. Като теменужката.

- Виж ти…Наистина! – изненада се и Рип.- Хей, Виторио, сега да не започнеш често- често да се криеш в нея?

- Дори незнам как се прави..- засмя се Виторио- Погледни каква теменужка посадихме тук с Рип, Нестор!

- Да. Това е най- храбрата теменужка в света. – потвърди Рип.. Намерихме я съвсем случайно докато вървяхме насам.

Зачирикаха и другите дъждосвирци и настана весела суматоха на поляната. Виторио позна Амелия и другите приятели на Нестор.
- А това е Звездичка… - каза Нестор, представяйки едно малко, красиво дъждосвирче с бяло петънце на челцето.
- Нашата Звездичка… - допълни весело Амелия – На голямата поляна, в средата на която е най- стария дъб в гората, която е съвсем наблизо, ще има концерт с надпяване, на който ще се представи Звездичка. Непременно ще дойдете с Рип, нали, Виторио?

После дълго се надприказваха , опитвайки да си разкажат всичко, което се беше случило в дългото време до тази среща.

Баба Лито по- трудно се хранела, защото останала само с петдесетина зъба и все повече се уморявала , за това не излизала на дълги разходки. Но с Клодо добавяли разни причудливи неща към Гоблена, за да зарадват Виторио, когато…се прибере.

- Аз също добавям в него разни интересни неща и…расте. Ще видиш…– добави Нестор.

Концертът и надпяването надминаха очакванията на Виторио и Рип, които се бяха настанили на най- първия ред. Сякаш всички горски обитатели се бяха събрали и стаили дъх пред песните на птиците. А когато Звездичка спечели първото място в надпяването и сложи в протегнатите крила на Нестор и Амелия малкото цветче еделвайс, окачено на жилава тревичка, всички се просълзиха от щастие. После до късно чирикаха и бърбориха, коментирайки участниците, важни моменти от концерта, вълненията и впечатленията си от другите изпълнения…

- Тръгваме рано сутринта… - каза Нестор преди да се отправи за сън към клоните на едно дърво .

Тази нощ Виторио и Рип просто тихо седяха край теменужката, без да казват нищо. Съвсем нищо.Сякаш съсредоточено слушаха нещо, което говореше тя. Нещо, което чуваха само те. Есента напредваше и през нощта в планината ставаше много студено. Когато небето премина от най- тъмния нюанс на индигото, до просветляващите си бели,сиви и сини цветове ,и слънцето бавно показа съненото си розово лице ,и прокара златно-розови длани по облаците, Виторио видя малкото ято дъждосвирци да приближава към тях.
- Какво да кажа на баба Лито? – попита тихо Нестор, преди Виторио да каже каквото и да било.

Виторио извади малката лилава камбанка и я подаде на Нестор :

- Кажи й… че й изпращам тази камбанка, която е много здрава и много топли..Нека я намята когато й е студено.Като една прегръдка от мен.Кажи й, че…- Виторио се засмя и опита да се пошегува - …Рип не може да лети, а ти не можеш да носиш таралеж и саксия с теменужка на гърба си… Но че щом премине зимата, ще й донесем най- красивото пролетно цвете . Кажи и на Клодо..Кажи и на Елиз, че в зеленчуковата градина ще дойде най- прекрасния таралеж, който баба й може да си представи, така че да пази винаги една голяма , вкусна ябълка. Тя ще те разбере, защото е дете. Има още нещо…- каза Виторио и извади едно съвсем дребно цветче от теменужка с фино стъбълце и едва забележими коренчета, увити в мокро листенце, покрито с мека пръст. – Теменужката ни подари първото си цветенце за Гоблена…Пази го и внимателно го засади в основата му. Тя е силна и устойчива, цветовете й ще му дадат още по- красив цвят и живот .

-Добре…- каза Нестор с добродушната си дъждосвирска усмивка- До свършването на зимата, Виторио! До скоро…



- Мисля, че сгреши… - прочиствайки гърлото си каза Рип , докато гледаха как ятото дъждосвирци се отправя към зеленчуковата градина

- О, я стига…- сряза го Виторио.

- Мисля, че сгреши, - каза отново Рип-Сгреши, като каза, че не мога да летя.