автор: hristam

Може да бяха поне на сто,
жилави като корена
на онова стогодишно дърво,
дето расте в двора им.
Къщата - колкото птиче гнездо,
с тежки коси керемидени
и ококорено светло око -
светлото вън да види.
Може да бяха съвсем сами -
ядки в черупка на орех.
Слушаха времето в тях как мълчи,
докато му говорят,
седнали под балдахин от бръшлян.
Може би бяха на сто -
той - най-щастливият с нея Иван,
тя пък - самата любов.