автор: d-Zen

Първият етап беше минал съвсем успешно. Териса и Олида бяха внесли оръжията вътре, бяха ги прикрили в кутия с медицински консумативи (първи кръг бяха медицински лаборатории) и се върнаха обратно.
Беше техен ред.
- Професор Нол Каврана, лаборанти Ланъл и Севрин, катедра микробиология, обединени университети Тахом.- Дан Марън гледаше в монитора с израз на търпелива досада.
Медрин се опитваше да не се хили при мисълта, че господин професорът разбира микробиологията почти толкова, колкото корабния плъх разбира електронните системи на борда и гледаше долния ляв ъгъл на вратата, където нямаше нищо за гледане (Сирил Брант си чешеше носа и зяпаше наоколо с подчертано любопитство).
- Моля застанете на скенера.
През скенера минаха бързо, точно от него нямаха какво да крият, а следващата реплика гласеше:
- Вземете своите пропуски. Шестчасов достъп до четвърто ниво, при нужда можете да ги подновите утре, но нямате право на нощуване.
Тънките ноздри на Дан Марън потръпнаха от облекчение (според него най-трудното беше минало):
- Благодаря ти, доста си експедитивен и прецизен.- отбеляза той без нужда.
- Да, господин професор.- гласеше остроумният отговор.
- Заслужаваш повишение.
Компютърът не отговори, Брант изгледа Марън накриво, прекрачиха прага и бяха вътре.
- Не е нужно да се правиш на тъпанар, господин професор.- отбеляза Брант приглушено.
- Малко кариеристични амбиции няма да му навредят.- сви рамене Марън обичаше да се прави на тъпанар и да изненада събеседника си в следващия момент, но кого се канеше да изненада в този случай?
Трябваше да си вземат оръжията и Медрин, напълно забравила за решението си да мълчи и да върши само каквото ѝ кажат, заяви безапелационно:
- Аз отивам.- (предпочиташе да рискува, но да върши работа, отколкото да ѝ се налага да се шляе в очакване и да си придава ангажиран и целенасочен вид) и се завъртя да тръгне, а „професорът“ я хвана за ръката и и посочи голяма светеща цифра 7 в горния ляв ъгъл:
- На връщане върви по този маршрут, до 11 ще те пресрещнем.
Тя кимна, сви зад ъгъла и ... изведнъж се почувствува толкова сама, заплашена и уязвима, че залитна. Стой на краката си, глупачке. Следвай зеления, пунктиран маркер. Втора лаборатория - голяма зелена цифра 2 отдясно на вратата, продължаваш зад следващия ъгъл, дъното на коридора, оранжев складов маркер, няма цифра, само кръстче над горния праг, ето го, спокойно, завий наляво да си тръгне онзи, продължавай напред, така, достатъчно, върни се, Олида е пренастроил вратата да се отваря с три тройки (има известна ирония в тази комбинация, какво ще кажеш?) трябва ни сива картонена кутия, първата отляво, най-долният ред, ето я. Спокойно, провери я. Ако някой междувременно я е преместил и занесеш епруветки или дезинфектант, Марън ще те разчасти. Тя е - отгоре найлонов плик със сиви гранули, отдолу 5 платна от корабните инструменти и в тях всичко необходимо... Така, спокойно, затвори добре вратата, не бързай и обърни етикета към теб да не се гледа много (току виж си облечена неподходящо да носиш точно такава кутия), сега обратно към голямата седмица и продължаваш към единадесет докато те пресрещнат...
Пресрещнаха я преди да подмине девятката. Кой знае защо Сирил Брант беше станал тъмночервен, а Дан Марън – пребледнял. Кой знае защо изпита желание да грабне енергета си и да ги застреля и двамата - наред с голямото облекчение, че ги вижда. Медрин не каза нищо, само тикна кутията в ръцете на Марън без да я е грижа, че не е много редно „господин професорът“ да мъкне багажи, докато простите лаборанти се шляят около него с празни ръце.
- Насам.- кимна той и ги поведе - беше открил дискретно местенце, където да се въоръжат.
Всичко до такава степен вървеше по план, че чак ужас да те хване.
Пукотевицата при проникването в централното ниво също се разви по план.
Когато завиха сирените и засвяткаха алените светлини, входът към централния кръг вече беше открит, Медрин вече държеше в ръце собствения си персонален енергет марка „Оса“, на колана ѝ беше закачен такъв арсенал, че можеше сама да вдигне „Сас“ във въздуха и двамата с Брант поддържаха преграден огън, за да държат охраната на разстояние. Първите проблеми изпита Марън. Лавърман и личният му асистент така категорично и активно отказваха да сътрудничат, че се стигна до сблъсък с пердах. При това съвсем не бяха безобидни противници, Марън едва не си го отнесе, наложи му се да ги просне на пода и да тръгне да претърсва лабораторията сам, оттам произтече второто затруднение - лабораторията имаше размерите на чакалнята от местното летище, изобилстваше от шкафове, рафтове и прегради и нищо не подсказваше къде по-напред трябва да гледа.
- Марън, какво ти става - информация ли търсиш или игла?!- започваше да се ядосва Брант.
- Игла, умнико. Кой ще качи такава информация на електронен носител, откъдето може да я изтегли целия свят?
- На какво мислиш, че е? На хартия?- запита Медрин.
- На твърд носител. Хартията се поврежда лесно.
- На диск?
- Не, там корекциите се нанасят трудно.
- Побързай, по дяволите!- нервничеше Брант.
- Е, не. Ще седна на пода да си чопля носа.
- Марън, идва цял полк!
- Млъкни и си върши работата, Брант.- (В тази акция лайтмотивът на Марън беше „Върши си работата.“ - беше го казал на Медрин, беше го казал на Олида, не пропусна да го каже и на Брант.)
И двамата имаха право. Марън се движеше в обичайния си стил - като разрушително торнадо, но охраната беше получила подкрепления и от коридора срещу тях се стоварваше лавина от изстрели.
- Затваряме вратата.- отсече Медрин.
- Ще се затворим в капан!- сопна се Брант не без основание. Влизаха със сила и вратата щеше да блокира автоматично.
- Затваряме вратата или умираме!
- Затваряй...
И Медрин затвори.
Увиснаха в един безтегловен миг на абсолютна тишина и безопасност.
После вратата се разтресе от вибрации. Марън се обърна да я изгледа и театрално извъртя очи към тавана.
- Ти ще ни отвориш!- сопна се Брант.
- И още как. Нали съм вътре.
Лавърман избра този момент да се разпъшка и да се размърда на пода. Марън го издърпа за яката и опря цевта на енергета си в тила му и каза някак си небрежно:
- Броя до три. Едно.
- Долу! Там, долу!- изпищя Лавърман. Сочеше подиума, върху който беше повдигната голяма лабораторна маса в центъра на помещението.
- Отваряй!- блъсна го Марън нататък.
Онзи коленичи, откачи хромирана лайсна, издърпа част от подовата настилка която се отлепи с пращене и се запипка с вратичката на сейф, който се показа отдолу.
- Две.- отбеляза Марън.
- Отварям, отварям!- и действително отвори.
Въжделената плячка, изписана върху куп листа от опреново фолио най-сетне се озова в ръцете на Марън. Той метна Лавърман по-далече към другия край, за да не му се пречка и заразглежда придобивката си с много повече внимание, отколкото времето и мястото позволяваха.
Медрин залитна, изпищя, размаха ръце и изпълни сложен пирует в усилието да запази равновесие - асистентът беше дошъл на себе си и я беше докопал за глезена. Тя отскочи и го срита в лицето с изненадващо за самата нея ожесточение.
- Ох!...- изпъшка Брант и Медрин осъзна, че вибрациите, които разтърсваха вратата бяха стихнали.
Дан Марън се завъртя плавно, някак... почти... тържествено - обърна се и простреля Лавърман в главата. Завъртя се отново, повтаряйки същото движение и простреля асистента в главата. Завъртя се трети път и метна листовете опреново фолио в средата на голямата лабораторна маса. Откачи малка възпламенителна капсула от колана си, запали я и я метна върху фолиото на масата. Пламъкът, който облиза тавана имаше жълто-бяла сърцевина и екзотични виолетови краища и изтръгваше люти сълзи от очите, а след неговото утихване от голямата лабораторна маса не беше останало кой знае колко.
- За това ли дойдохме?!- изрева Брант.
А Марън някак разсеяно отвърна:
- Изглежда...
- Маските! Обгазяват ни.- прекъсна ги Медрин - след тези ослепителни ефекти все-пак успя да забележи нежно зелено облаче, нахлуващо през климатичната инсталация. Брант ѝ подаде маска и тя едва не я разкъса в усилието да я намъкне по-бързо на лицето си.
- Спокойно. Това е само упойка. Все още ни искат живи.- отбеляза Марън присмехулно - държеше своята маска в ръка и се оглеждаше.
- Слагай я, Марън! Ще ни накараш да те носим на гръб, ако изобщо някога ни измъкнеш от тук!- Брант изглеждаше на края на търпението си.
- Ако АЗ ви измъкна от тук - няма да е зле ВИЕ да ме поносите.- той продължаваше да се оглежда.
- ТИ ни навря тук, спомняш ли си?!
- Мирише на Момини сълзи и ставам сантиментален.- подсмръкна той с големия си нос, най-сетне нахлузи маската и решително се упъти към панорамния екран, вграден в стената отсреща.
И - разбира се - ги измъкна. Панорамен екран не можеше да се вгради в масивен панел, а само в тънка междинна стена, а за Марън беше нищо работа да избие и стената, и екрана. (Тя също би могла да се справи със средствата, с които разполагаха и беше забелязала екрана, но не беше осъзнала значението му. „никога няма да постигна неговия начин на мислене!“)
Вече излизаха от четвърто ниво и изминаваха прехода към трето, тичаха по някаква тераса или полуетаж, когато някой от преследвачите им реши, че са взели опасна преднина и хвърли нещо... интересно. Нямаше кой знае какви звукови или светлинни ефекти, но подът, под краката им, започна да пропада, а отгоре да се срутва тавана. Медрин чу зад гърба си крясъка на Сирил Брант, който тичаше последен, озърна се през рамо и го мярна да залита назад, размахал дългите си ръце, сред облаци от пепел и отломки, в следващият момент трябваше да се вкопчи в някакви остатъци от парапет на стената, защото подът се беше превърнал в пързалка под наклон (30 градуса най-малко...) Когато отново успя да погледне, видя ботушите му да стърчат навън от огромна купчина. Извърна се, понечи да се втурне по пързалката надолу, тогава я настигна гласа на Дан Марън:
- Медрин, назад!
И тя се върна.
И Сирил Брант остана там.