автор: yotovava

Аз цял живот сънувах, че летя
в небе – опожарено и раздрано
от ежби, грях, раздори, суета.
И дирех щастие неизживяно.

Със вас коняче никога не пих.
Не пуших тънките ви папироси.
Надменно гледахте на моя стих.
И премълчахте важните въпроси.

Понеже трябвало му за гараж
пространството под моите прозорци,
съседът от последния етаж
изкорени единствените рози.

Кокетката в отсрещния балкон
прането си простираше пред мене
и зад ефирния комбинезон
чух тялото ѝ как реве и стене.

Но славеят не имитира грак,
дори да са прекършени крилата му.
Най-лесно е да се отгледа мрак
и да го храниш всяка нощ с душата си!

До този ден – във който полетях.
Удобен за отскок первазът беше.
И странно после ми се стори как
мравунякът пред блока ми кипеше.

Сега какво ще нищите след мен?
И в скромната ми стаичка багажа
ще ровите в намусения ден
да дирите какво не ви разказах?

Как в мене пя и плака плахо птиче,
забравило, че може да лети.
Аз бях човекът, който ви обича,
и е готов за всичко да прости.

Изтеглих си билет непечеливш –
уместен повод да ми се присмееш.
Но по-добре безкрил да полетиш,
наместо да сънуваш, че живееш.