автор: hristam

Небесно е. Красиво с дъх на бяло.
И стъпките ми даже са прозрачни.
Оглеждам се в деня си - огледало,
което с побелели сълзи плаче.

Минавам през кристалната завеса
и ставам част от нейните дантели.
Това е просто много бяла песен
и затова така сме побелели.

Не е сезонно, нищо, че е зима
и снежният човек ме гледа мъдро.
Снегът дори не знае, че го има,
когато бялото вали отвътре.