автор: d-Zen

Едно малко момче стоеше на прага на голямата задна врата и гледаше към хоризонта. Там, далече имаше една тъмна ивица. Той не знаеше какво е това, там.
Отгоре се ширеше небето. Почти над главата му тъмнеещо синьо, по-нататък бистро синьо и още надалече, надалече - реки от светлини. Зеленикави светлини, шафранови светлини, розови, лилави, алени светлини - отблясъците на залязващото слънце. И... да. Миришеше. Миришеше на пръст и вятър.
Момчето знаеше какво е горе. Това е въздухът, кълбото на цялата земна атмосфера, над нея космоса, галактиката, сателитите... Там са Луна-град, космическите станции и бази, флотилиите кораби и всичко. Цивилизацията. Целият свят. Там, горе, се отиваше през летището на покрития град. Но покритият град беше отзад, на североизток.
А тук, на запад, направо към залязващото слънце, от задната врата на интерната, тръгваше изровен, кален път, разсичаше на две зелените ниви и се устремяваше към онази тъмна ивица на хоризонта и той въобще не знаеше какво е там...
Разбира се, че беше отварял картата на района, но картата не струваше. Не струваше и толкоз. На картата не беше отбелязан интерната, нито казармата от север, нито този черен път, но интерната съществуваше, казармата съществуваше, съществуваше и пътя, който водеше до онова нещо, там, а той незнаеше какво е то.
Стоеше сам на релсата на прага, държеше се с една ръка за касата на вратата, другата стискаше на свит юмрук в джоба и не гледаше нагоре. Нагоре, над реките от светлини беше целия свят, но той не можеше да стигне там. Там трябва някой да те заведе. Но до онази, тъмна ивица, отсреща... Ако можеше да се откъсне... ще тича бързо... бързо... много бързо...
- Макс Аргелън!
Момчето се обърна.
Преподавател. Ужас... униформен.
- Какво правиш там?
- Нищо, сър.
- Марш вътре!
Макс се завъртя на пета и се стрелна по коридора.
Подире му се затъркаля смях.
Макс тичаше, но... тичаше навътре, в коридора... Стрелкаше се между тълпи ученици и преподаватели, които вървяха в обратна посока. Отиваха към трапезариите на вечеря. Той тичаше към спортния салон.
Спортният салон беше празен. Макс в движение ритна платнените си обувки, отскочи и се метна на паралела. Залюля се силно, по-силно, отхвърли се, превъртя се и се метна на успоредката. Прехвърли се през коня, изстреля се нагоре и надолу по скоростната спирала, отхвръкна и се приземи върху батута. И там заскача. Скача. Скача. Скача. Скачаше през цялата земна атмосфера, скачаше през цялата галактика, през звездите, през станциите, през базите, през сателитите - от кораб на кораб, от летище - на летище, от град - на град, от свят - на свят... През цялата цивилизация, през цялата пустош, през цялата вселена... Докато дробовете му захриптяха, докато краката му се вцепениха, докато му се зави свят и мускулите на корема му се скапаха от болка.
Тогава падна на батута и повърна.
После, залитайки, стана да го избърше.
Изми си ръцете и лицето в съблекалнята и... повърна отново.
Огледа дрехите си за изцапано - след вечеря имаше занимания по математика - за късмет дрехите му бяха чисти.
Устата му се пълнеше с горчилка, по бузите му лепнеше вятър, по ноздрите - мирис на пръст...
- Аргелън, какво си правил?
Макс се изправи разсеяно (математикът не наказваше чак много строго):
- Нищо, господине.
- Нямаше те на вечеря?
- Не бях гладен.
- Хм?
На това можеше и да не отговаря.
- Къде беше?
- В спортния салон.
- Хм?
И на това можеше да неотговаря. Всеки можеше да провери кога е влизал в спортния салон.
- Оплакваш ли се от нещо?
- Не, господине.
- Сядай.
- Муцуната ти е зелена. - прошепна в ухото му съседът му по чин (и по легло) Хан Липърт.
- Гади ми се.
Устата му все още се пълнеше с горчилка, по ноздрите му все още лепнеше мирис на пръст, а пред очите му се мяркаше онази далечна, тъмна ивица на хоризонта, до която би могъл да стигне съвсем сам, ако... само ако...
Залегнали ниско над чиновете, съучениците му решаваха задачи, а той дори не беше чул за какво става въпрос.
- Пст? Липърт? До къде сме?
- Номер седем, категория С.
Категория С си е досадна работа. Кога най-после ще отворят категория Д? Сигурно чак другата седмица...
- Липърт? Ти ходил ли си някога на полето?
- На полето?
- Да, на полето. Там, от западния вход, надолу, по пътя? Не си ли искал да избягаш на полето?
- Защо пък на полето? На полето няма нищо. По-добре да избягаш в града.
- Искал ли си някога да избягаш в града?
- А - да. Ще бягам, че да ме наказват - като теб. Само татко да си вземе отпуската и ще ме заведе където си искам.
Баща му. Липърт има баща и когато той си вземе отпуската го води къде ли не. На градските игри. На спортния фестивал. Къде ли не. За другата година му е обещал екскурзия до Луна-град. Липърт твърди, че стига да поиска, баща му може да го разходи от единия край на галактиката до другия, но само се фука. За това трябват страшно много пари.
Липърт го гледаше напрегнато и дъвчеше долната си устна:
- Ти пак ли искаш да избягаш? Не ти ли стига, че два пъти те хващаха? Не ти ли стига, че те наказаха в празната стая?
- Искам да отида на полето, искам да...
- За какво толкова си шушукате вие, двамата, по време на работа?
На́ сега.
- Липърт. Стани.
Липърт стана.
Макс вече знаеше, че е загубен.
- Отговаряй когато те питам. За какво разговаряте по време на работа?
- Аргелън иска да избяга, господине.
- Сядай. Аргелън, стани.
Макс стана.
- Аргелън, какво да те направя, за да си събереш ума?
"Хм?" - помисли си Макс и неволно се захили.
- Казвал ли съм ти някога, че си навреждаш много повече, отколкото можеш да си представиш сега?
- Да, господине.
- Не бяха ли достатъчно строги наказанията, които претърпя досега?
- Да, господине. - празната стая си беше направо отвратителна. Но я беше претърпял и - край. С какво ли пък толкова си навреждаше?
- Казвал ли съм ти някога, че с твоите качества сега можеше да бъдеш класов или групов отговорник, стига да не беше ужасното ти поведение?
Не, това не му беше казвал. Но Макс не искаше да бъде класов отговорник. Класовите отговорници бяха гадни порти. Виж групов би му харесало да бъде, но не се оплакваше от двамата си групови отговорници...
- Не, господине.
- Какво "не", Аргелън?
- Не, не сте ми казвал.
- Седни. Лишавам те от следващите две посещения на басейна. Ще седиш тук и ще решаваш задачи.
Макс седна. Наказание със задачи не беше никакво наказание. Сигурно щяха да му отворят категория Д, но... тренировките по плуване се провеждаха в покрития град (интерната нямаше басейн), това беше излизане оттук, единственото му възможно и разрешено излизане оттук и Макс винаги го чакаше с нетърпение. Да не говорим с какво нетърпение чакаше посещението този петък, когато щяха да покриват нормативи за сформиране на отбор, който щеше да участвува в градските състезания наесен. А Макс си знаеше, че ще покрие нормативите и ще го включат в отбора. Състезанията наесен означаваха цял сезон интересен живот... Сега - край. Няма нормативи, няма отбор, няма състезания. Няма цял сезон интересен живот. Ще си седи тук и ще решава задачи.
- Мръсна порта! - скочи той върху Липърт през почивката - Защо ме издаде?
- Инак щеше да накаже мен!
- Подлец! Гадняр! Заради теб изгубих градските състезания!...
Липърт, който имаше горчив опит от подобни сблъсъци, драсна през вратата.