автор: nironi

Гласът ти ме съблича,
ръцете ти ме шепнат –
вече не съм ничий
вече съм поема.
Ти си ме написа,
малко доизмисли,
после вятърът разпръсна
всичките ти листи,
за да ме дописваш всеки път
когато ме погледнеш,
за да те сънувам всеки път,
когато те помисля
и да ни събужда само
на любовта будилника…
Порозовяваш с шемета
на пролет, влязла в равноденствието
на Обичта -
там сърцата ни се сменят
и бие твоето сега в мен.
Легни на гърдите ми да се чуеш, мила!
Любовта спира да е бездомница,
спира се пред прага ти.
Почуква и не чува „да”,
почуква по-силно, не чува „да”.
Отваря си и влиза.
Влиза.
Влиза.
Влиза.
Само с език,
защото все още не чува „да”.
Не бързай да й казваш „да” -
не знаеш колко е глуха.
Изкрещи й го, ама после,
сега бързай да се догониш там,
където си разсъблечена до две думи,
носени още от раждането ти.
Дай ми ги. Аз ти давам моите.
Можеш да си гола.
Тук е топло. И не - няма да загася.