автор: mitkoeapostolov

Мразя, когато хората ме наричат крадец. Това принизява нивото на работата ми до дребно кокошкарство. Не крада, а се занимавам с изкуство. За да отнемеш ценна вещ от лапите на алчния ѝ притежател, трябва да имаш повече въображение от това на създателя на вещта. Именно заради това отношение мисля, че съм най-добрият в занаята. Имам в предвид най-добрият, който никога не е бил на топло.
И никога ням да бъда, защото днешният обир беше последен. Това е най-големият проблем на обикновените крадци и комарджии- не знаят кога да спрат. Аз знам. Десет години и десет милиона в банковата сметка са достатъчно. Особено, когато краят е щастлив- за пръв път не отнемам нещо, за да се възползвам от материалната му стойност.
Срещнах я преди година. По време на обир естествено. Влязох с маска на главата в банков клон в Студентски град. Тя работеше на касата.
- Парите или живота- изкрещях, но гласът ми излезе някак писклив.
За щастие, тя изобщо не чу гласа ми, а се втурна да изпълнява заръката. Докато изпразваше трезора в чувала, който ѝ дадох, аз тайно прибрах една нейна визитка. След седмица ѝ се обадих и се срещнахме за обед- уж да ми открие сметка.
Докато хапвахме тя ми разказа за ужасния кошмар, който преживяла по време на обир в клона. Аз я слушах с интерес и кимах утвърдително. На третата среща я целунах. След месец знаех, че искам да прекарам остатъка от живота си с нея. На въпроса ѝ с какво се занимавам, отговорих, че съм амбулантен търговец, което не е лъжа. Планирах и извършвах обири само когато я нямаше, което взе да става все по-рядко. Това ми хареса. Реших, че остава един последен удар- годежен пръстен какъвто тя заслужава.
Планирах събитието шест месеца. Пръстенът беше изработен от бяло злато. Камъкът беше нешлифован, прозрачно розов диамант от Австралия. Производителят естествено беше в Белгия- Антверпен.
Първо прочетох един том от хиляда и двеста страници за историята на Белгия, после втори от триста страници за Антверпен. Подробно анализирах белгийска енциклопедия на бижутерството. Разгледах брошурата на пръстена. Извадих архитектурна скица на сградата, в която се помещава магазина. Закупих последен модел лазер за обезвреждане на алармена система. Изработих фалшиви силиконови отпечатъци и документи за пътуване на името на шотландски гражданин. Когато всичко беше готово прибрах документите в тайния сейф.
След час пристигна и тя. Казах ѝ, че ми се налага да замина за стока. Не попита нито къде отивам, нито кога ще се върна. Каза ми само, че ме обича. Правихме любов. Тя заспа почти веднага след това. Надвесих се над нея и погледах лицето ѝ. Каква е тая тръпка, която ме вълнува повече от това да планирам един перфектен обир? Защо искам да лежа спокойно до нея вместо да пръскам пари в дискотеки и казина?
Лицето ѝ е пред мен и сега, когато пътувам обратно за България с круизен кораб. Прецених, че би привлякло най-малко подозрение. Гледам Бяло Море, по чиито северни брегове е живяло семейството ми с хилядолетия, и искам да дойдем тук с нея, на някой от малките тюркоазени плажове, където други хора не идват, да падна на колене и да кажа:
- Обичам те. Омъжи се за мен.
***
Още когато ми се обади по телефона познах гласа му. Как няма да позная гласа на човек, който е държал пистолет срещу мен? Веднага се обадих в полицията. Срещнах се с някакъв сержант или капитан.
- Не трябва да се бърза- каза ми той.
- Как така да не се бърза?- казах аз. – По телефона ми звъни психопат обирджия. Какво искате, да му стана гадже ли?
Сержантът или капитанът ме погледна многозначително без да отговаря.
- Никога, никога, никога, чувате ли?!- изкрещях аз.
Но след няколко дни отидох на срещата. Предполагам пожелах най-накрая и на мен да се случи нещо. Писна ми да слушам колежките в офиса как излизат с различно момче всяка седмица, а аз лъжа и се срамувам, че съм девствена и се пазя за сватбата.
Полицаят ме инструктира подробно как да се държа и какво да правя. Стана ми забавно как крадецът се преструваше докато разказвах историята за обира. Беше толкова различен от престъпника, който нахлу в офиса. Беше внимателен, любвеобилен и романтичен- такъв мъж не бях срещала преди. „Какво пък?”- казах си. „Поне ще ми е забавно да си изиграя ролята”.
От там нататък внимателно следвах инструкциите на полицията. Инсталирах камери и микрофони из цялата му къща. Намерих детайлите на банковата му сметка. Заснех подробно всички негови планове за обир. Последният му обир щеше да е в бижутерски магазин в Белгия- първият му обир извън Балканите. Защо ли го правеше?
Няма значение. Той е просто един лъжец и крадец. Мястото му е зад решетките- това казва разсъдъка ми. „Това е твоят мъж”- казва сърцето ми. Напоследък взех да не спя добре. Нямам апетит. Не мога да издържам вече да се разкъсвам между любовта и разсъдъка.
На сутринта, след като замина за Белгия, намерих брошура на пръстен от бяло злато с нешлифован розов диамант. Дали иска да го открадне за мен? Колко мило. Да рискува живота и свободата си, за да получи моята любов. А аз? Аз го предадох. Не издържах и реших да му се обадя и да му призная всичко.
- Здравей, любов.
- Здравей, скъпа. Всичко наред ли е?
- Да. Просто исках да ти кажа, че те обичам.
- И аз те обичам, скъпа. Нямам търпение да те нагуша след няколко дни.
- Трябва да ти призная и още нещо.
- Какво?
Връзката прекъсна. Опитах да го набера пак, но телефонът ми не работеше. Опитах да изляза от апартамента, но ключът за вратата вече не ставаше. „Прости ми любов”, помислих и си представих как той пада на колене и иска моята ръка.
- Да, да, да ще се омъжа за теб, дори да трябва да прекарам остатъка от живота си с теб в затвора.